Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г. , стар стил, в Копривщица. Това въстание често се разглежда като своеобразен връх на българското националноосвободително движение. Негова задача е възстановяване на България като държава след повече от четири века Османска власт. То е резултат от зародилия се през 18-ти и развил се през 19-ти век в Европа буржоазен национализъм, насочен срещу съществуващата на континента имперска система на държавно управление. Според изработения от Гюргевския революционен комитет план българските земи са разделени на пет революционни окръга: 1. Търновски - със седалище Горна Оряховица, главен апостол е Стефан Стамболов, а помощници са му Христо Караминков (Бунито) и Георги Измирлиев; 2. Сливенски - главен апостол е Иларион Драгостинов, а помощници - Стоил войвода и Георги Обретенов; 3. Врачански - главен апостол е Стоян Заимов, помощници - Никола Обретенов, Георги Апостолов и Никола Славков; 4. Пловдивски - главен апостол е Панайот Волов с помощник Георги Бенковски; по-късно като апостоли са привлечени Георги Икономов и Захари Стоянов 5. Софийски с апостоли Никола Обретенов и Никола Славков; Въстанието е подготвено в разстояние на едва 1 - 2 месеца, с което се обясняват неуспехите в организацията и хода му. Решението за въстание е взето от отделни активисти на БРЦК (т. нар. Гюргевски революционен комитет), то не е подкрепено от нито една външна сила и в крайна сметка е резултат от усилията на неколцина апостоли. Показателен е фактът, че опитите да бъде организиран внос на оръжие от Русия са били възпрепятстван от императорското руско правителство, нежелаещо самостоятелно надигане на българите.