Две години след като страната ни стана "за резил" пред целия цивилизован свят в следствие на колкото компроментиращия, толкова и истински репортаж на Кей Блюит по ВВС за дома в с. Могилино днес отново европейските организации отварят болезнения въпрос за грижата за ментално болните деца у нас. Този път не журналистическо разследване, а именно Хелзинският комитет напомня за окаяното положение на домовете за деца в България, както и за престъпната безотговорност на съответните институции. Неправителствената организация се е заела да проучи и оповести фактите около една от най-деликатните държавни отговорности и по-конкретно -  грижата за хората с умствени заболявания и най-вече за децата с такива. Въпреки че "много вода изтече" през последните две години и въпреки сериозните (поне за нашите "критерии") стъпки, които бяха предприети в тази насока благодарение на медиите и обществения натиск, се оказва, че подобрението на ситуацията е минимално. Вярно е, че кошмарният дом в Могилино вече не функционира и децата от там бяха преместени в далеч по-приветливи и цивилизовани центрове в големите градове, където за тях се полагат грижи от добре обучени специалисти и лекари. Вярно е и, че институциите си дадоха вид на много загрижени и с помощта на стотиците хиляди левове, събрани от българските граждани по време на какви ли не благотворителни кампании се изградиха нови центрове за грижа на деца в неравностойно положение по европейски образец. Вярно е, обаче също така и това, че съществуват още десетки подобни учреждения, които, скрити зад информационната мъгла, продължават да извършват зверски престъпления в буквален и преносен смисъл срещу най-малките и беззащитни членове на обществото. Тези факти не са убегнали нито на комисията на Хелзинския комитет, която разследва въпросните случаи на осъдително нехайство унас, нито на блогъра на френския "Le Monde", командирован в София Александър Леви. Всяка страна има своите мрачни тайни, своите "затворени врати", отвъд които погледите не са добре дошли или са направо забранени. Транзитни зони за нелегално пребиваващи, домове за лица, търсещи убежище, центрове за задържане на хора, очакващи депортиране... Във Франция достъпът до тези институции е предмет на дълги и трудни битки между администрация и организации, защитаващи правата на човека. Съответно, журналисти и неправителствени организации постоянно "бият алармата" за политиките и практиките, засягащи тези места. Всички тези учреждения центрове, домове, институции, са показателни за това как една държава се отнася към другите различните, най-слабите; тези, които нямат права; тези, които се считат за нарушители - дори за опасни. Те също са и добър индикатор за степента на толерантност, на демокрация и на уважение и зачитане на основните човешки права и ценности, които от своя страна се различават и променят според географските ширини...