Днес се навършват 150 години от историческия 3 април 1860 г., когато в дървената тогава църква "Св. Стефан" на Българската църковна община в Цариград по време на Великденската литургия епископ Иларион Макариополски, по-късно Търновски митрополит, не споменава името на Вселенския цариградски патриарх, под чиято юрисдикция се намирал целият диоцез на БПЦ в Османската империя. С това действие на практика се обявява съществуването на самостойна Българска национална църковна организация. То веднага бива последвано от стотици други български общини в империята, които също отхвърлят духовното ведомство на Вселенската патриаршия, и остава в историческата памет на българския народ с името "Българският Великден". По повод тази годишнина Светия Синод публикува статията на ст. н. с. д-р Христо Темелски "БЪЛГАРСКИЯТ ВЕЛИКДЕН В НОВА СВЕТЛИНА": През последните десетина години няколко млади светски (в това число и двама църковни) изследователи, упорито се опитват да омаловажат и обезценят църковнонационалната борба, като именно в нея започват да търсят причините за днешното разединено състояние на Българската православна църква (БПЦ). Освен това пак според тях, създадената с толкова много усилия Българска екзархия била използвана от държавните ни дейци след 1878 г. само за защита на националните интереси, с което "Българската православна църква е поставена в невъзможност да се самоуправлява и нормално да изпълнява главното си духовно предназначение". Не му е тук мястото да подлагам на остра критика тези изводи и становища, защото те са по-скоро изводи на лаици, примесени с голяма доза излишна самоувереност и политическа ангажираност. Освен това днешното младо поколение с основание си задава въпроса: Какъв е този Български Великден за който постоянно ни натякват политиците през последните години? Става дума за Великденската акция от 3 април 1860 г., когато на службата в историческата българска дървена църква "Св. Стефан" в Цариград епископ Иларион Макариополски отхвърлил зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия. Български Великден я нарече публицистът Тончо Жечев през 1975 г. в едноименната си книга и оттогава тя остана под това име. Съвременници на събитието са го наричали другояче: "Великденската нощ" (Никола Евт. Сапунов); "Извършеното на април 1860 г." (д-р Христо Стамболски); "Станалата на връх Великден.... постъпка" (Тодор Бурмов); "Работата за неспоменуването името на патриарха" (Петър П. Карапетров); "Събитието на Великден 1860 г." (Светослав Миларов) "Изхвърлянето името на патриарха" (Георги Георгиев Димитров) и др. Някои изследователи пък го наричат: "Извършеното на Великден" (Милан Радивоев - биограф на епископ Иларион Макариполски); "Революционният акт на 3 април" (историкът Петър Ников); "Случката на 3 април 1860 г." (академик Никола Начов); "Великденският революционен акт" (академик Кирил Патриарх Български); "Великденската акция" (проф. Николай Генчев, ст. н. с. Зина Маркова); "Великденското събитие" (проф. Тодор Събев); и т. н. В историческата ни книжнина отдавна се пишат общи неща за паметния Великден от 3 април 1860 г., когато било изхвърлено от служба името на тогавашния вселенския гръцки патриарх Кирил. За основен двигател на акцията се представя епископ Иларион Макариополски, който според проф. Т. Жечев "приел върху себе си всички отговорности на станалото... По този начин потвърдил своя избор за глава на националната църква." Напоследък някои млади духовници и техни клакьори се опитват с всички сили и средства да умаловажат Великденската акция, да докажат, че била грешка и е довела до падение Българската църква. Къде е истината? Преди десетина години открих нови документи от онази романтична епоха, които публикувах под заглавие "Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград" (Издателство ПИК, Велико Търново, 1999), но книгата остана почти незабелязана от нашата общественост. Борбата за независима Българска църква започвала през 20-те години на ХIХ век. Нейното начало било белязано от няколко локални конфликта между населението и съответните патриаршески митрополити, между които особена острота имали конфликтите във Враца и Скопие. Поставен обаче в края на 30-те години на ХIХ в. в Търновска епархия, църковният въпрос се превърнал в общонационален въпрос, в разрешаването на който взели участие всички социални слоеве на българското възрожденско общество. Църковно-народната борба протекла на няколко етапа и представлява всенародно движение за изхвърляне на гръцкия език от богослужението и изгонване на гръцките патриаршески митрополити от българските епархии. (А омразни владици били: Хрисант Пловдивски; Неофит Византинос (Търновски); Йеремия Самоковски; Дели Матей Самоковски; Вениамин Преславски; Дионисий Доростолски; Мелетий Полянински (Кукушки); Мелетий Охридски; Кирил Одрински, Дели Панарет Търновски и др.