"Всичко в залата е готово светлините, фотографите, зрителите са седнали. Дефилето трябва да започне, но дрехите ги няма: това е моят повтарящ се кошмар", споделя Джорджо Армани, пропуквайки нашата представа за неговото съвършенство и за твърдата му като гранит увереност. Представата, според която изглежда непобедим, имунизиран дори срещу най-лекото съмнение и най-мимолетното колебание. Всъщност точно отношението му към реда, към контрола е основното в неговия живот, посветен изцяло на работата. Армани има две души: едната, по-ефирна и потайна, е почти неизразена, а другата тази, на която рядко изневерява и която го води напред наподобява монашеско призвание и е причината да казва: "Необходимо е да започна от нищото, за да създавам посредством чувствата, да мисля за своята мода, носеща в себе си духа на модерното и съвременното. Представям си линия, оставена свободна без рамка, която да определя границите й". И наистина всичко край него вдъхва дълбоко спокойствие. "Това е животът ми, онова, което е около мен, не е аскетично, а изчистено и семпло и аз градя върху него." Тонът му е спокоен, омекотен от неговото "р" и отворено произнасяните гласни, които придават обем на начина му на изразяване, като че ли мисълта му не бърза за никъде. Това е в рязък контраст с твърдия му поглед светъл, син и властен. Характерно за него е, че гледа събеседника си право в очите, карайки го да се чувства в центъра на вниманието. Всъщност с точността на хирург - той преценява докъде да отстъпи и непрестанно е готов да се отдръпне, все едно му се налага да води борба с природата си, по-отстъпчива и щедра, отколкото би желал да признае. Възможно е да му се изплъзне нещо, едва доловим жест, позволяващ да забележиш изблик на мекота, който той гледа бързо да потисне, ставайки отново перфектен, уравновесен и привидно неуязвим. Усеща се обаче един противоположен импулс, едно неосъществено желание да може да се довери, да се забавлява и да се отпусне, да спре да се защитава. Привилегия, споделяна с малцина, тази негова страна се проявява рядко, но напира да излезе от сянката и да опровергае всичко, написано за тъгата и меланхолията на Джорджо Армани, който всъщност е така слабо познат. Впрочем неговата благословена двойственост вече е показала брилянтни резултати в хода на бляскавата му кариера, както твърди самият той, когато разказва за прехода си от чист творец към предприемач: "Наложи ми се да си създам втора, различна природа. Интуитивно се научих как да разговарям с адвокатите, да казвам едно, а да мисля друго. Раздвоявам се: творя, после се превъплъщавам в другото си Аз, което съди за колекцията от търговска гледна точка. Влизам в противоречие със самия себе си: в смисъл, че ми се налага това, което съм обичал до предишния ден като стилист, на следващия, с цялата информация, с всички сметки в ръка, да не мога да си позволя да обичам повече". Сложна личност, събуждаща интерес, защото е потайна. Надхвърлил седемдесетте, със сухо и неуморимо тяло, той казва, че в него не гори свещеният огън на модата, че тя е просто професията му. "Ако бях станал лекар, щях да насоча всичките си сили към това да лекувам хората, да спасявам човешки животи…" Възприема работата като начин за себеизразяване. Би му харесало и да пише, но, както добавя: "Може би синтезирам прекалено много, за да успея да го правя добре". Стремежът, невинаги оценяван от сътрудниците му, да действа бързо, да не си губи времето в празни приказки, да го разбират на мига, също е негова характерна черта. Както и способността му да се ядосва, да не толерира неточността. Понеже Джорджо Армани държи на конкретността, практичен е. Вероятно изгубен в свой вътрешен свят, в който не допуска никого. Вложил сили в продължителната защита на тази съкровена и богата на важни спомени и чувства територия, Армани е изградил висока дебела стена между себе си и себе си, между себе си и света дотам, че до някаква степен е станал затворник на своя публичен образ. Този на вечно печелившия, комуто всички завиждат и който е пренесъл истинския лик на Италия в Новия свят. Този, който бе създаден някъде през седемдесетте години, въпреки че тогава всички, повлияни осъзнато или не от хиляда деветстотин шейсет и осма, все още бяхме възприемани в чужбина като статисти от широкомащабен неореалистичен филм. А самите ние, възприемащи се като италианци, ходехме облечени както дойде. Без насока: мъжете носеха твърди сака, жените бяха пременени в пъстри дрехи с неопределени модели. После дойде той: със своите меки цветове, свободно падащи тъкани, деконструирани сака, андрогинна и безмълвна женственост.