Глава 2. Когато се събудих, Луис беше излязъл най-малко преди два часа. Изтегнах се на воля в леглото и останах да лежа дълго време в полубудно състояние, без да мога и без да искам да откъсна мислите си от прочетените предната вечер редове. В ума ми се смесваха имейлите, статията за любовта и все още немного ясните и конкретизирани идеи от предната вечер. Не зная колко време останах в това състояние. Звънът на телефона ме върна в реалността. Един металически глас ми съобщаваше, че съм спечелила от лотарията кола, която изобщо не се бях опитвала да купя. Стана ми смешно, като се питах дали има човек в света, който би повярвал на подобна глупост. Затворих телефона и си помислих, че щом този вид реклама съществува, сигурно има хора, които още вярват на тези съобщения. Станах от леглото, като си казвах, че съм наивна: винаги е имало и ще има хора, които приемат за истина една очевидна лъжа, особено ако звучи по-примамливо от действителността. Беше събота, но сякаш за да не изгубя навик, очакваха ме многобройни занимания, не всички от които бяха приятни, така че реших да не бързам. След като си взех душ, закусих, без да бързам, при това сама (колко хубаво!), нахраних котките, почистих клетката на хамстера и допълних списъка за пазаруване. Отделих дрехите, които щях да облека (дънки и тениска), окачих в гардероба полата и блузата, които бях носила в петък, хвърлих мръсното бельо в коша в банята и започнах да изваждам костюмите на Луис, които трябваше да занеса на химическо чистене на път за хипермаркета... Няма да обвинявам за случилото се педантичното възпитание на майка ми ("преди да сложиш дрехите за пране, винаги изпразвай джобовете"); нито ще се укорявам, че не послушах мъдрите и тревожни думи на баба ми Хустина, която казваше: "Никога не търси където не трябва, защото може да намериш каквото не искаш". Не. Никой не беше виновен, никой. Нито дори служителят от хотел "Волпе", който по навик или по невнимание беше съставил фактурата на името на господин и госпожа Грасиан. Защо да си мисли или да предполага, че жената, която е била с господин Луис Грасиан, не е госпожа Грасиан? Никой не беше виновен, но аз държах доказателството в ръка. Скъпият ми и всеотдаен съпруг не е бил сам при последното си пътуване до Монтевидео; бил е в компанията на друга жена ("или на някого, предрешен като жена" казах си иронично аз), която водеше моя Луис по твърде странни пътища. Списъкът на консумацията в стаята го потвърждаваше: три сока от моркови (сок от моркови!), напитка, която Луис, motu proprio, не би включил в диетата си дори в най-зловещия си кошмар. Седнах на леглото. Стоях дълго време като вцепенена, безсилна да помръдна, да закрещя, да заплача.