Миша Глени е изтъкнат журналист и историк. Като кореспондент в Централна Европа, първо на Guardian, а после на БиБиСи, той отразява падането на комунизма и войните в бивша Югославия. Спечелил е няколко големи награди за трудовете си, между които Sony Gold Award за извънреден принос към електронните медии. Автор е на четири книги. От три години ръководи неправителствена организация, чиято цел е помирението в Сърбия, Македония и Косово. Понастоящем живее в Лондон. В новата си книга авторът на световния бестселър "Макмафия" разследва трите фундаментални заплахи, пред които е изправен светът през ХХІ век: киберпрестъпността, кибервойната и кибериндустриалния шпионаж. Правителствата и частният сектор губят ежегодно милиарди долари в борба с непрестанно променящия се, често невидим, но свръхинтелигентен нов вид престъпници: хакерите. "Тази извънредно силна книга разследва сенчестия свят на съвременната престъпност, за това как той не познава граници и колко трудно е да се борим с него. DarkMarket, подобно на "Макмафия"- книгата на Глени за международната мафия- показва колко кардинално ни липсват общи наднационални механизми, нужни за борба с киберпрестъпността и е едно базисно четиво за всеки, който иска да разбере света, в който живеем." - Роберто Савиано "Това е едно от най-добрите произведения на нашето време, извън жанра на художествената литература. Плод на детайлно разследване и подробен разказ, то е крайно отрезвяващо, но е и пълно с екзотични места, зашеметяващи факти, невероятно брутални действия и ярки, макар и смъртноопасни персонажи....Всеки, който има и най-малък интерес относно законите, по които се движи светът, трябва да прочете тази книга." - Wall Street Journal Цена 15 лв. ISBN 978-954-28-1053-7 В неумолимия си стремеж към удобство и икономически растеж за твърде кратко време човечеството разви опасна зависимост от мрежовите системи - за по-малко от две десетилетия огромни части от т. нар. критична национална инфраструктура (critical national infrastructure, CNI на езика на гийковете) в повечето страни вече е под контрола на все по-всеобхватни компютърни системи. Компютрите направляват голяма част от нашия живот тъй като регулират нашите комуникации, нашите возила, нашето взаимодействие с търговията и държавата, нашата работа, нашата почивка, изобщо всичко наше. По време на един от няколкото процеси за киберпрестъпления, на които присъствах в последните години, Британската кралска прокуратура поиска да бъде наложена на един хакер т. нар. заповед за предотвратяване на евентуално престъпление, която да влезе в сила при излизането му от затвора. С тази заповед щеше да му бъде забранено да влиза в интернет, освен по един час седмично, и то под надзора на полицейски служител. Но адвокатът на обвиняемия се противопостави със следния аргумент: "За времето, докато клиентът ми излежава присъдата си, едва ли ще има каквато и да било човешка дейност, която няма някак си да бъде обвързана с интернет. Как тогава той ще може да води нормален живот при подобни обстоятелства ?", попита той риторично. И наистина, как би могъл. Хората, които се разделят с мобилния си телефон само за няколко часа, обикновено изпитват нарастващо раздразнение и усещане за загуба, което наподобява състоянието на абстиненция при по-силно зависимите наркомани. Интересен е фактът обаче, че ако не ползваме мобилния си телефон три дни, тази разяждаща тревога често пъти отстъпва място на радостното чувство за свобода, че сме се върнали отново в един свят, който не е толкова далеч от нас и в който нито сме имали, нито сме изпитвали нужда от мобилни телефони и в който устройвахме живота си по по-различен начин. Днес обаче повечето хора имат усещането, че животът им сякаш ще свърши, ако нямат до себе си онези малки преносими компютри. Може би най-подходящото сравнение в това отношение са моторните превозни средства. Когато през 40-те години на ХХ в. колите се превърнаха в стандартна семейна принадлежност, малцина от шофьорите осъзнаваха какво всъщност внася в живота им този боботещ под капака мотор. Въпреки това мнозина се научиха сами да оправят колата си независимо от причините за повредата, още по-голям процент бяха в състояние да бърникат карбуратора, за да могат да се дотътрят до вкъщи, а пък повечето поне умееха да сменят спукана гума. Днес обаче само ако спукате гума, бихте могли евентуално да се оправите сами. Все повече се увеличава броят на повредите в резултат на компютърна грешка в контролната кутия онова черно пластмасово устройство, разположено обикновено зад двигателя. Ако проблемът е в нея, дори и да сте опитен автомеханик, няма да съумеете да задвижите колата. Ако все пак имате късмет, някой опитен компютърен инженер би могъл да отстрани повредата. В повечето случаи обаче се налага направо да замените цялата част. Съвременните компютърни системи са толкова сложни и деликатни в сравнение с двигателите с вътрешно горене, че само много малка част от хората са в състояние да се справят с проблема, излизайки извън познатата на всички ни мантра: "Опитахте ли се да презаредите компютъра"? Днес сме в ситуация, когато този миниатюрен елит (можете да ги наричате гийкове, текно, хакери, кодери, секюрократи или както ви хрумне) владее задълбочени познания в областта на технологиите, които всекидневно управляват все повече и по-всеобхватно нашия живот, от които ние, останалите хора, не разбираме абсолютно нищо. За пръв път започнах да оценявам този факт, когато при проучванията за предишната ми книга "Макмафия", посветена на въпроса за глобалната организирана престъпност, пътувах до Бразилия, за да разследвам киберпрестъпленията - тази завладяваща страна заедно с множеството си положителни черти е и един от големите центрове на кофти нещата в Мрежата, макар че по онова време те не бяха толкова разпространени. Там се срещнах с киберкрадци, които бяха организирали изключително успешно зарибяване по мрежата (фишинг). Той и до днес си остава един от основните стълбове на престъпността в интернет. Има два прости варианта. Жертвата отваря спам в пощата си. Прикрепеният файл може да съдържа вирус, който позволява на друг компютър, някъде на другия край на света, да наблюдава цялата дейност на засегнатия компютър, включително и набирането на банкови пароли. Друг трик е оформянето на имейл, който прилича на поща, изпратена от банка или друга институция, която иска потвърждение на детайли за логина и паролата. Ако получателят попадне в клопката, тогава спамърът може да използва информацията за достъп до всичките ви регистрации в интернет. Бразилските хакери демонстрираха стъпка по стъпка как са си осигурили десетки милиони долари от банкови сметки в Бразилия, Испания, Португалия, Великобритания и САЩ. След това посетих киберченгетата в Бразилия, които бяха обезвредили други четирима членове от криминалната им група (макар че поне два пъти повече не бяха изобщо засечени от полицията), и накрая интервюирах шефа на "Хикс-Форс" (X-Force), департамента за тайни операции на Американската компания за компютърна сигурност ISS. В рамките само на една седмица осъзнах, че конвенционалната или традиционната организирана престъпност, колкото и разнообразна и цветна да е, е свързана с много по-големи рискове за участниците в нея, отколкото за онези, замесени в киберпрестъпления. Старомодните организирани криминални групи, свързани с технологията и средствата на ХХ в., днес трябва да преодолеят две обезкуражаващи препятствия по своя път. Основният риск в техния "бизнес" идва от полицията. Ефикасността на прилагането на законите е различна в зависимост от два фактара: географското местоположение и времето. Организираните престъпни групи се приспособяват към тези променящи се условия и избират подходящ метод, за да надмогнат силите на реда и закона. Могат да се опитат да ги надвият; да ги корумпират; да подкупят политиците, които упражняват власт над полицията, могат да предотвратят разкриването им. След това се сблъскват с втори проблем: заплахите, които идват от страна на конкуренцията, другите лоши момчета, които ловуват в същите води. Тук отново могат да се опитат да надделеят над тях със сила; да им предложат формирането на съюз или пък да се съгласят да бъдат погълнати от тях. В нито един от тези случаи обаче криминалният синдикат не може просто да ги игнорира - това е грешен подход, който води понякога до фатални резултати. Ключ към оцеляването и просперитета на тези групи е способността им за комуникация с колегите-престъпници и с полицията, тоест умението им да изпращат подходящи послания към тях. В Бразилия много бързо осъзнах, че престъпността на ХХІ в. е различна. Основното е, че е много по-трудно да се прецени кога хората имат намерение да причиняват злини в Мрежата. Законите, които управляват интернет, са много различни в отделните страни. Това има съществено значение, защото, най-общо казано, дадено престъпно действие в Мрежата може да бъде извършено от Ай Пи (Интернет протокол) адрес в една страна срещу лице или корпорация в друга страна, преди да бъде реализирано (или осребрено) в трета. Например полицейски служител в Колумбия установява, че даден Ай Пи адрес, координиращ атака срещу колумбийска банка, се намира в Казахстан. След това обаче открива, че подобно действие не се смята за престъпление в Казахстан и неговият колега в казахската столица няма основание да разследва престъплението. Мнозина киберпрестъпници са достатъчно интелигентни, за да проучат и използват подобни разминавания. Един от най-успешните шведски "кардъри" сподели с мен: "Никога не използвам американски кредитни или дебитни карти, защото това би ме поставило под юрисдикцита на САЩ, където и да съм на планетата. Затова ползвам само европейски и канадски карти и се чувствам едновременно щастлив и спокоен в това отношение. Те никога няма да ме хванат." Разликата между САЩ, от една страна, и Европа и Канада, от друга, е много важна, тъй като това са регионите, където живее основната част от жертвите на киберпрестъпленията. Европа и Канада имат много по-силно действащо законодателство в защита на индивидуалните свободи и права в Мрежата. Няколко последователни американски правителства дадоха по-големи правомощия на органите на реда в сравнение с тези, които повечето европейски правителства биха допуснали, като предоставиха на служителите на специалните служби много по-лесен достъп до данните на частни компании в името на борбата срещу престъпността и тероризма. Съвременните разлики в закнодателствата са едновременно изключително дълбоки и за момента непреодолими. Тревогата заради престъпността, наблюдението, правото на лично пространство, събирането на данни от частни и държавни институции, свободата на словото (стъпка напред в това отношение е "Уикилийкс"), по-лесният достъп до уебсайтове (така наречените дебати за неутралността на мрежата), социалните мрежи като политическо средство и интересите на националната сигурност се сблъскват постоянно помежду си в киберпространството. Например, някой може да твърди, че многопластовата и изпълняваща множество задачи всеобхватност на Гугъл нарушава принципите на американското антитръстово законодателство и че струпването на всички тези лични данни е едновременно благоприятно за престъпниците и заплаха за гражданските свободи. Но Гугъл може успешно да се защити с довода, че самата същност на гениалността и успеха му е именно в неговата многопластовост, свързана с изпълнението на множество задачи, в неговата всеобхватност и че сам по себе си той защитава интересите на Америка в областта на търговията и сигурността. Ако желае, американското правителство може да влезе в данните на Гугъл, като използва законни процедури, в рамките на часове и тъй като Гугъл събира данни от целия свят, това дава на Вашингтон огромно стратегическо предимство. Другите правителства могат само да мечтаят за това. За разлика от китайските, руските или близкоизточните си съответствия, на американското правителство не му се налага да хаква Гугъл, за да изследва тайните му. То може да вземе за тази цел съдебна заповед. Бихте ли се отказали от подобна възможност в името на антитръстовото законодателство? Интернет е друга история - решавате даден проблем, свързан с мрежата, но ето ча някъде изниква друг, очевидно неконтролируем. А най-големият от всички тези проблеми пред правораздаването е анонимността. И досега си остава абсолютно възможно всеки, който влезе в интернет и притежава нужните приспособления и умения, а те могат да бъдат усвоени, да прикрие физическото местоположение на своя компютър. Има два основни начина, за да се извърши подобно нещо: първата киберстена е VPN (Virtual Private Network, Виртуалната частна мрежа), когато група компютри могат да споделят един Ай-Пи адрес. Обикновено Ай-Пи адресът се отнася до отделна машина, но с VPN няколко компютъра на напълно различни места по света може да създадат впечатлението, че се намират, например, в Ботсвана. Тези, за които VPN не е достатъчна защита, могат да изградят втора киберстена като използват т. нар. прокси-сървъри. Компютър, разположен на Сейшелските острови, например, може да използва прокси-сървър, да кажем, в Китай или Гватемала. Той не разкрива, че оригиналният Ай-Пи излъчва от Сейшелските острови, и във всеки случай не показва, че компютърът е част от VPN, базирана в Гренландия, да речем. Организирането на всичко това изисква значителни компютърни умения и поради това тези техники се използват от само две групи, замесени в киберпрестъпленията - истинските хакери и истинските престъпници. Но тези "хай-енд" оператори, които представляват нов тип сериозна организирана престъпност, са незначително малцинство от замесените в компютърните престъпления. Тук не влизат дребните играчи, които оперират самостоятелно със сравнително скромни суми пари, фактически дребни крадци, които едва ли си струва да бъдат преследвани, като се има предвид и оскъдният ресурс, с който разполагат правоохранителните органи. Но дори и тези образи да не се морят с организирането на VPN проксита и куп други маскиращи техники, те могат също така да направят живота на полицаите достатъчно труден, като кодират своите комуникации. Софтуерът, който гарантира кодирането на вашата писмена (а дори и гласова и визуална) комуникация, е широко достъпен в Мрежата и осигурява свободно лично пространство PGP (Pretty Good Privacy), съкращение, което означава симпатичното разговорно "доста добро лично пространство". Кодирането е мощно средство, което играе важна роля в киберсигурността. Това е начин да се обърква езикът, като се използват дигитално генерирани ключове, чийто изменения са толкова многобройни математически, че могат да бъдат разкрити само ако знаете паролата. Към дадения момент кодираните документи са действително сигурни, въпреки че вашингтонската Национална агенция по сигурността (National Security Agency, NSA), най-мощната дигитална шпионска агенция в света, постоянно разработва начини да ги разшифрова. Сред братството на киберпрестъпниците вече се ширят слуховете, че NSA и нейните разузнавателни партньори в Канада, Великобритания, Австралия и Нова Зеландия са в състояние да пробият тези обществени кодиращи системи като използват системата "Ешелон". Твърди се, че "Ешелон" може да проникне в телефон, имейл и сателитни комуникации във всяка точка по света. Политическият ефект от дигиталния енкрипт е толкова голям, че правителството на САЩ започна да класифицира кодиращия софтуер през 90-те години на ХХ в. като муниции, а в Русия, ако полицията или ФСБ открият дори само един кодиран файл в компютъра ви, рискувате няколко години затвор, дори ако документът съдържа само списъка с покупки за седмицата. Докато правителствата и корпорациите трупат все повече и повече лична информация за своите граждани или клиенти, кодирането е една от малкото защити, с които разполагат индивидите, за да си осигурят свободно лично пространство. Но то е неоценим инструмент и за онези, които са замесени в криминална дейност в Мрежата. Както традиционните престъпници трябва постоянно да търсят нови начини за комуникация помежду си, за да могат да разпознават приятели, врагове, ченгета или съперници, така и кибертружениците са изправени пред постоянното предизвикателство да проверят дали могат да имат доверие на всеки, с когото си чатят онлайн. В тази книга се анализира и проблемът как хакерите са разработили методи да се идентифицират помежду си и как полицейските сили по света се опитват да противодействат на способността им да разпознават агентите на органите на реда и т. нар. конфиденциални информатори (Confidential Informants, Cls) в Мрежата. През 90-те години на ХХ в. най-простият начин за превенция срещу нежелани гости, тикащи носа си в криминалната дейност, се състоеше във въвеждането на стриктна проверка и на система за членство в уебсайтове, в които се обсъждаха възможностите за злоупотреби в интернет. Въпреки тези мерки за сигурност обаче беше въпрос само на няколко месеца преди силите на реда, като американската "Сикрит Сървис" или разузнавателни агенции като руското ФСБ, наследник на КГБ, да пробият всички сайтове чрез търпеливо проникване в тях, представяйки се за престъпници, или убеждавайки информатори да работят за тях. Изпълнението на някои агенти беше толкова убедително, че някои правоохранителни агенции дори отделиха ресурси за преследване на ченгета под прикритие от техни партньорски организации, предполагайки, че са истински престъпници. В резултат на тези усилия на полицейските сили и на шпионите в последното десетилетие беше съставена огромна база данни на хакери-престъпници: техните никове, истинското и предполагаемото им местонахождение, типа дейности, в които са ангажирани и с кого комуникират най-често. Данните на киберпрестъпниците на най-ниско ниво бяха напълно унищожени. Но въпреки този огромен масив от информация си остава изключително трудно киберпрестъпниците да бъдат преследвани. Ето къде самата същност на Мрежата, особено нейната взаимосвързаност, създава огромно главоболие на силите на реда и закона: никой не може да е сто процента сигурен с кого комуникира в нея. Дали си имате работа с най-обикновен криминален хакер? Или пък с някого, който има приятели на високи постове? Дали не разговаряте с истински престъпник? А може би с таен агент? Или пък с изследовател от средите на военните, който оценява стойността на криминалните хакерски техники? Дали наблюдавате вашия събеседник или всъщност той ви наблюдава? За себе ли се опитва да направи пари? Или за "Ал Кайда"? "Това прилича на игра на седемизмерен шах - отбелязва футурулогът Бруно Гуисани, - в която никога, в нито един момент не сте сигурни кой е опонентът ви." Когато пристигнах в централата на Гугъл в "Маунтийн Вю Вилидж", Калифорния, тя по нищо не ми заприлича на Тадж Махал, но въпреки това ме обзе страхопочитание, докато паркирах на "Чарлстън авеню" пред многоцветния знак, оповестяващ едно от чудесата на постиндустриалния свят. Скоростта, с която Гугъл проникна в съзнанието ни, с всички силни и слаби моменти, които навеждат на асоциация за контролирана наркотична зависимост, няма прецедент. Единствените му съперници са неговите братовчеди от дигиталните чудовища, например Фейсбук, Майкрософт и Амазон. Но дори и те не могат да се похвалят с успеха, който има Гугъл в подпомагането, направляването и наблюдението над живота ни, когато безбрежните му сървъри разпръсват необозримо количество байтове от желаната информация, докато поглъщат и съхраняват индивдуални и колективни профили с данни на милиарди хора. Тези данни, разбира се, разкриват много повече за нас, отколкото ние самите знаем за себе си. Изтръпваме като си помислим какво би се случило, ако тази информация попадне в престъпни ръце. А може би това вече се е случило... Веселият пастелен микс от основни и второстепенни цветове, познат от логото на Гугъл, се повтаря из целия "кампус". Там често се използват меки, закръглени краища, за да се разграничат големите обекти, разпръснати в привиден безпорядък. Изпитвам почти чувство на облекчение, когато се срещам с Кори Луи, мениджър по сигурността и доверието на Гугъл, тъй като хората, които работят в сферата на сигурността имат излъчване на затворени индивиди със склонност към тайнственост независимо за кого работят. Неговият вид обаче е съзвучен с вибрациите на Гугъл в духа на будисткото единство. Интелигентен американец от азиатски произход на около трийсет и пет години, Луи бе наточил своите киберзъбки не сред лотофагите٭ в Силициевата долина, а в много по-изтощаващия и мъжествен свят на американските тайни служби. (٭Хранещи се с лотос. - Бел. пр.) Бил нает от Гугъл две и половина години преди моето посещение, някъде в края на 2006 г. По времето, когато напуснал органите на реда, Кори Луи ръководел отдела срещу електронните престъпления в "Сикрит Сървис" (Secret Service`s E-CrimesUnit). Много малко е онова, което той не знаеше за атаките срещу мрежите (така наречените нахлувания или прониквания), измамите с кредитни карти, широко разпространените атаки, познати като "разпределен отказ от услуги" (Distributed Denial of Service, DDoS), които могат да обезвредят уебсайтове и мрежи, а също и за зловредния код (malware), който започна да се разпространява със скоростта на плъхове в канализацията. Знаеше и много неща за т. нар. кардинг - насъщния хляб на киберпрестъпниците. Това е практиката да се купуват или да се продават откраднати или хакнати детайли от кредитни карти, стотици хиляди от които се обменят по света, преди да бъдат използвани за покупка на стоки или пък за теглене на пари от банкомати. Как Гугъл би могъл да устои на стратегическа придобивка като Кори Луи? Е, естествено, не е могъл. А как пък Луи да не се съблазни от тази стратегическа кариерна промяна, отивайки в Гугъл, заменяйки влагата на федералния окръг Колумбия, зимния мраз и само една седмица цъфтеж на черешите с примамливия мек климат на южната част на тихоокеанското крайбрежие на САЩ; коравите яки на Белтуей с непринудения дрескод на Западния бряг; усещането, че си въвлечен в динамичен проект на американските правителствени служби с притегателната сила на парите? Наистина, това е неравна борба. Когато пътувате по магистрала 101 от Сан Франциско, Гугъл не е единствената киберикона, покрай която минавате - Sun Microsystems, Yahoo!, McAfee са само част от многобройните известни имена, чиито централи се редуват покрай прозореца, когато се отправяте на юг. Колкото повече компании посетите, обсъждайки сигурността, толкова повече бивши правителствени агенти срещате, хора от ФБР, американската "Сикрит Сървис", ЦРУ, Агенцията за борба с наркотиците (Drug Enforcement Administration, DEA) и американския Инспекторат на пощенските служби (US Postal Inspection Service). Цяла фаланга от бивши тайни агенти и ченгета под прикритие е мигрирала от скучните предградия на Вашингтон, за да си живее живота в Силициевата долина, привлечена от същите прекрасни условия, които подмамиха филмовата индустрия в Холивуд. Този отлив от държавните агенции към частния сектор води до значителни неприятности за правителството. Хазната налива пари за образованието на киберследователи, които след като натрупат няколко години професионален опит под шапката на държавата, напускат и поемат към по-приятни места. Но тази инвестиция не е съвсем безмислена, защото този процес води до консолидация на връзките между обществения и частния сектор. Гугъл не е само частна корпорация; в очите на Белия дом тя е стратегическа национална придобивка. Посланието, което изпраща Вашингтон, е доста ясно - атаките срещу Гугъл са атаки срещу Съединените щати. Така че възможността някой като Кори Луи да вдигне телефона и да си чати с някои от старите си другари от "Сикрит Сървис", предупреждавайки ги, да кажем, за някоя голяма атака срещу gmail, улеснява неимоверно много решаващо важното сътрудничество между обществения и частния сектор по отношение на сигурността в Интернет. Не съм сигурен, но предполагам, че стандартът на живот на Кори се е подобрил, откакто е заминал на запад, но затова той е трябвало да работи извънредно упорито. Гугъл е едно от двете най-големи хранилища на данни в света - другото е Фейсбук. Това е, което ги прави изключително изгоден бизнес (рекламодателите са готови да платят за тайните относно личните навици, които се разкриват от тези данни) и именно това е, което ги превръща в Свещен Граал за хакерите, които работят за себе си, за подземния свят, за индустрията или за противникови държави. Към края на разговора ми с Кори той ми спомена за негов приятел, ченге, който посветил много време, за да установи приятелски връзки с хакери. Имал толкова голям успех, че поел администрацията на огромен криминален уебсайт. "Може би той ще говори с удоволствие с теб. Ръководи сайт, наречен DarkMarket"- добави Кори. За пръв път тогава чух както за този уебсайт, така и за специалния агент на ФБР, Кийт Дж. Мъларски. Това бе началото на едно странно пътуване. Отправих се на път, за да се срещна и да интервюирам колкото се може повече от главните герои в историята за DarkMarket, разпръснати в дузина страни: крадци, ченгета, двойни агенти, адвокати, хакери, кракери и най-обикновени бандити. Проучих огромно количество съдебна документация, свързана с DarkMarket и въвлечените в него. Бивши и настоящи киберпрестъпници и полицейски служители ми доставиха допълнителни доументи и информация. Не можах да се запозная с пълния архив на уебсайта, но успях да издиря значителна част от него. Агент Мъларски, който притежава почти пълен архив на DarkMarket, е единственият човек от всички, с които се срещнах, който има цялостен поглед върху документацията. Като изключим неуловимия архив, част от документалните свидетелства бяха неточни, макар и полезни. Това се отнася особено много за материала, който прокурорите представяха на множество процеси. По мое мнение, тези неточности не бяха резултат на небрежност или плод на отмъстителност, нито пък бяха умишлени. По-скоро те отразяват високотехнологичната и често пъти объркваща природа на доказателствата, представяни на процесите, свързани с киберпространството. Съдиите и адвокатите полагаха усилия да проникнат в тази особена култура, така както го правим всички, за да вникнат в злоупотребите в Мрежата. И така: същината на историята е в личностите, които са замесени, и в техните действия. Тя, разбира се, до голяма степен се основава на техните лични спомени, простиращи се цяло десетилетие назад. Зад удобното позоваване, че са подведени от паметта си, всички замесени участници следваха собствените си планове, стремейки се да осветлят само част от своята дейност в DarkMarket и да прикрият другата. В това отношение бяха улеснени от двойнствената природа на комуникацията по интернет, от тази нова култура, в която съществуват много малко санкции срещу лъжата и заблудата. Опитите ми да преценя кога един интервюиран лъже, разкрасява или си фантазира и кога ми казва най-сериозно истината, имаха само частичен успех. Всички интервюирани бяха високоинтелигентни, макар че на някои им липсваше здравата юзда на моралните задръжки, особено нужна, когато се обсъждат бурните води на киберпрестъпността. Но колкото по-дълбоко навлизах в чудатия свят на DarkMarket, толкова повече осъзнавах, че различните версии за историята на уебсайта са напълно противоречиви и несъвместими. Беше невъзможно да се установи какво точно се е случвало между участниците и с кого в крайна сметка са работили те. Интернет разполага с неизбродими хранилища на данни и информация, огромен процент от които са без никаква стойност, друга голяма част са необработени, а един малък процент пък е опасен поради своята измамност. Все по-нарастващата ни зависимост от мрежовите системи и взаимосвързаносттта, в които високоспециализирани групи като хакери и агенти на разузнаването проникват в средите на престъпността, индустриалния шпионаж и кибервойните, ни убеждават в необходимостта да се документират техните действия, за да вникнем в процесите на феномени като DarkMarket в съвременния свят това е жизненоважно интелектуално и социално занимание, дори и когато доказателствата са само частични, недостатъчно достоверни и разпръснати както из виртуалния, така и в реалния свят. Откъс: ЧАСТ I 1 ПОЗВЪНЯВАНЕТО НА ИНСПЕКТОРА Йоркшир, Англия, март 2008 г. Eдна сутрин в началото на март 2008 г. преподобният Андре Арън Джон изпадна в състояние на лек шок. Трудно можем да го виним за това. Той едва бе преживял дългото пътуване от Ню Делхи в трета класа, а на всичкото отгоре то се случи две седмици преди откриването на новия Терминал 5 на "Хийтроу", когато най-натовареното международно летище на света проучваше новите стандарти в областта на пътническите несгоди.   Полетът му стартира от Индия около три часа сутринта и след като се пребори с паспортния контрол и хаоса с багажа, все още му предстоеше четиричасово шофиране на север до Йоркшир. Когато включи мобилния си телефон, преподобният Джон забеляза необичайно голям брой пропуснати обаждания от съпругата му. И преди да успее да є звънне, за да я попита какво е толкова спешно, тя го потърси отново. Каза му, че полицаите са телефонирали няколко пъти и отчаяно се опитвали да се свържат с него. Изненадан и объркан, преподобният отвърна остро на жена си, заявявайки є, че говори глупости, макар да съжали за тона си почти веднага. За щастие, жена му реши да не обръща внимание на грубост¬та му. Ясно и спокойно тя обясни, че полицията искала да го предупреди, че някой е проникнал в банковата му сметка, въпросът е спешен и той трябва да се обади на номера, който є е дал дежурният офицер, колкото се може по-скоро. Обаждането на жена му смути още повече душевното равновесие на предопобния и затормозеният му мозък бе обхванат от трескави мисли. "Кой ли е проникнал в сметката ми? чудеше се той.