Надя Манова е родена в Благоевград, има придобита специалност за елтехник. Работила е като бобиньор в местния Текстилен комбинат. Напуска страната през 2002 година, след като остава в продължение на две години без работа след закриването на предприятието. Със съпруга си Ивайло решават да търсят прехрана за семейството си в чужбина. Надя всяка година се връща в родината си, но твърди, че не й липсва и не й е тъжно за България. Тук се дразни от злобата и простотията, която според нея се среща навсякъде. За нелекия път, извървян от една българска майка в чужбина, за това какво чувства и какви са впечатленията й в. "Струма" ни среща с Надя Манова. - Надя, кога пристигна и как се чувстваш? - Тази година си идвам за трети път, пристигнах заедно със семейството си на 5 август и си тръгваме в края на месеца. Знаете ли, за съжаление определено не ми липсва България и не ми е тъжно, защото още при стъпването на родна земя се сблъсквам с неуважението и простотията. И веднага ще ви приведа пример: На ГКПП - Калотина сме спрели автомобили и се редим на пропуска в две редици. Паля колата, за да потегля, и този шофьор, който бе встрани от мен в другата колона, тръгна да ме изпреварва и застана отпред. Питам се защо, за да е една кола по-напред ли? - Какво друго те дразни тук? - Веднага ще посоча един пресен пример от тази сутрин: Бяхме в поликлиниката със съпруга ми, чакахме за лекарски преглед и в коридора видях мъж на средна възраст със специално медицинско облекло, не знам дали е лекар или санитар, защото нямаше поставено име на ревера. Но той бе запалил цигара и пиеше кафе. Там, в коридора, където бе препълнено с чакащи болни хора, той пушеше. Не издържах и отидох директно при него, попитах го дали тук работи, а той ми отговори: "Да!" И попита какъв ми е проблемът. Ето за това говоря, дразни ме, че липсва уважението един към друг. Не може да е така, не е редно да се пуши вътре в затворено помещение, и то в здравно заведение. Изборът дали да е пушач е право на всеки един от нас, но този здравен работник, не знам може би бе лекар, трябва да служи за пример на останалите. Да не говорим за това, че огромен проблем е липсата на място за паркиране в района на поликлиниката. Няма обозначени места за инвалиди, сякаш тези хора не съществуват. Няма къде да паркираш автомобила си, така че да е удобно за придвижване на пациентите... Съпругът ми в момента е със счупен крак и се движи с две патерици. Да ви кажа ли къде спрях колата и близо 20 минути той, куцукайки, се движеше по камъни, за да стигнем до поликлиниката. А има толкова свободно място, обрасло с бурени, в непосредствена близост до поликлиниката.