02 април 2012 г. 10:10 ч.
Дзефирели разкрива съкровени сцени от детството си, споделя нагласата си по отношение на знакови исторически случки, запознава ни със завладяващи личности, вдъхновили кариерата му и черпили вдъхновение от самия него: Лукино Висконти, Мария Калас, Коко Шанел, Елизабет Тейлър, докато неусетно се потапяме в атмосферата на Флоренция, Верона, Рим и Париж, за да усетим привързаността на автора към всички онези градове и кътчета, съхранили средновековния си стил и блясъка на Ренесанса. Франко Дзефирели е роден през 1923 г. в предградията на Флоренция, Италия. Виртуозен режисьор, сценарист, продуцент и актьор; има номинации за Оскар, печели няколко пъти наградата "Давид ди Донатело", членува в италианския Сенат от 1994 година. Прочут е с пищната сценография на своите оперни и театрални спектакли, с визуално обсебващите си филми, с опитите си да популяризира шедьоври на изкуството, да ги доближи до сетивността на масовия зрител. "Ромео и Жулиета", "Укротяване на опърничавата", "Джейн Еър", "Исус от Назарет" това са само някои от заглавията, изкушавали публиката през годините, предизвиквали бурни, разнолики реакции, както подобава на артист от ранга на Дзефирели. превод: Нели Раданова цена 24 лв. 488 стр. Откъс: През живота си съм се озовавал три пъти пред лицето на смъртта: при една бомбардировка, пред един наказателен взвод, в една автомобилна катастрофа. Ето защо не е за чудене, че вярвам твърдо в Бог и че съм суеверно свързан с мисълта за съдбата. Макар да е явно, че след живота идва смъртта, ми е трудно да приема факта, че един ден ще умра; както по-голямата част от хората храня неясната надежда за нещо като безсмъртие и поведението ми е следствие от това. Така че идеята да разкажа живота си, все едно че е свършил и се е изпълнил, продължава да ми се струва малко абсурдна. Освен това съм много подозрителен спрямо основанията, придружаващи този вид книги: и когато е налице намерението да се "хване" духът на епохата, и когато става дума за разкриване на "истинската природа" на важни личности, с които сме се сблъскали с любопитство, чрез анекдоти и непубликувани клюки. Естествено, мемоарите, писмата и автобиографиите могат да допринесат за обогатяване на социалната историография, колкото и специализираните изследвания за политика, театър, история, литература и т.н. Макар че често става дума за оправдания post factum. А има и друг проблем: никой не казва никога цялата истина за себе си. Дори влагаме много усилия, за да я скрием, като си спомняме само онова, което ни е приятно, и може би покриваме останалото с дебел пласт боя. Всеки от нас е "малко измислено чудо" и слага на собственото си минало опаковка, която се определя от настоящето му: колкото по-блестящ е човекът, толкова повече "салонните" анекдоти образуват коралова бариера от фантазия около мъничкото централно ядро на истината, докато накрая не е възможно да се разбере как действително стоят нещата. Тогава каква стойност да се придаде на мемоарите или на самата история? Едва когато реших да приема тази даденост, тоест, че съм разказвач на анекдоти, не писател, можах да помисля за написването на автобиография. Но как "да разкажа" живота си? В началото на работата спомените за онези, които познавах, се оказаха променени от сегашните ми чувства, а щом задълбах по-упорито, си дадох сметка, че хора, които днес ненавиждам, някога са ми били скъпи и обратното. Мисля, че част от това е преминало в книгата. Да я напиша, за мен беше възможност да преценя отново живота си, а като я препрочитам, все едно че разгръщам страниците на романа, който съм изтъкал от спомените си. През последните години взех да проявявам нарастващ интерес и голямо внимание към някои явления, които сякаш ни отвеждат отвъд нашето земно измерение. Защо много неща се случват? Какво ги кара да се случат? През целия си живот съм получавал знаци и сигнали от такъв характер, но едва напоследък започнах да си задавам въпроси за събитията, които са ми се случили, и да ги гледам по нов начин, макар и обезпокоителен. Още преди да се родя, е имало ясни индикации, че поради някаква определена причина е трябвало да живея: майка ми се е противопоставяла упорито на мисълта да абортира, въпреки че е знаела срещу какъв скандал ще се изправи. Малко по-нагоре споменах, че през годините и при различни обстоятелства съм се оказвал няколко пъти близо до смъртта. След като съм оживял, то не може да е просто заслуга на Съдбата: става ми все по-ясно, че оживяването ми е било част от замисъл от по-висш порядък. Срещите с хората, които начертаха пътя на живота ми, идеите, които съпътстваха работата ми, чудото, което ме спаси през войната (и след това), са все неща, дето е трябвало да се случат и са се случили заради определена цел. Усещал съм докосването на една ръка, която ме е водила и която сякаш е написала за мен историята ми. Вярвам, че душата на майка ми е останала по някакъв начин до мен.