27 август 2013 г. 11:16 ч.
Стар съм вече за тия работи мърмореше Кърнден Гушата, стиснал очи от болката в съсипаното си коляно. С всяка следваща крачка болеше повече. Крайно време бе да се оттегли. Повече от крайно време. На тия години трябваше отдавна да е седнал на верандата зад къщата, да гледа усмихнат залеза над водата и да отмаря след дълъг ден, прекаран в честен труд. Не че за момента имаше къща, но един ден като се сдобиеше с такава, щеше да си я бива. Когато намери пролуката в порутената стена, сърцето му заблъска в гърдите като ковашки чук. От дългото изкачване по стръмния склон, от високата трева, която се оплиташе в ботушите му, от проклетия вятър, който едва не го събори на земята. Но най-вече, ако трябваше да си признае, от страх, че ще умре на върха на проклетия хълм. Никога не беше се имал за кой знае какъв смелчага, но с годините ставаше все по-голям страхливец. Странна работа колкото по-малко живот му остава на човек, толкова повече го е страх да го загуби. А може би човек просто се ражда с колкото смелост му е предопределена и с всяка следваща битка част от нея си отива, докато накрая не остане нищо. Кърнден Гушата бе преживял не една битка, а по всичко личеше, че тази вечер бе на път да се натресе на поредната. Успя да си поеме дъх чак като стигна на равното. Спря, подпря се, превит одве, на колене и изтри избилите от вятъра сълзи. Опита да заглуши надигналата се кашлица, но от това само се разкашля още повече. Героите се издигаха в тъмното отпред като огромни черни дупки в обсипаното със звезди небе, всеки един четири пъти, че и повече по-висок от човешки бой. Забравени великани, захвърлени на върха на хълма и изоставени на милостта на брулещия вятър. Упорита стража, бдяща над нищото. Гушата се замисли колко ли тежеше един от тези скални блокове. Как ли са довлечени тук горе? А от кого? И защо? Само мъртвите знаеха отговора, но те мълчаха, а той не гореше от желание да ги срещне, за да ги пита лично. Видя по грубите ръбове на камъните бледите отблясъци на огъня. Чу през бученето на вятъра гласовете на мъжете около него. Това го подсети за риска, който бе поел, и поредната вълна страх го обля от глава до пети. Но страхът е хубаво нещо, помисли си, кара те да мислиш, държи те нащрек. От Руд Три дървета го бе чул, много отдавна. Премислил бе добре нещата и реши, че така беше редно да постъпи, това изглеждаше правилното решение. Или ако не друго, най-малко погрешното. Понякога на повече не можеш да се надяваш. Затова пое дълбоко дъх, припомни си времената, когато ставите не го въртяха така, когато беше млад и не даваше пет пари за нищо, избра една от пролуките между Героите и навлезе с небрежна походка в каменния кръг. Може би в древни времена това е било свято място и могъща магия е струяла от камъните. Времена, когато да влезеш неканен в този кръг, е било най-страшно престъпление. Но ако незнайните богове от старите времена бяха обидени от присъствието му днес, не го показаха с нищо. Просто шумът на вятъра утихна до жално стенание, нищо повече не се случи. Нямаше следа от магия, от святост нито помен. Такива бяха времената. Светлината на огъня подскачаше на бледи оранжеви петна по грапавите стени на Героите, оцвъкани с мъх и обрасли с тръни, коприва и висока трева в основите си. Един от каменните блокове беше пречупен наполовина, а няколко други лежаха повалени от вековете, оставяйки дупки в кръга същински изпопадали зъби в зловещата усмивка на череп. Гушата преброи осем мъже. Седяха в кръг около размятания от вятъра лагерен огън, сгушени в кърпени наметала, дрипави палта и протрити одеяла. Светлината на пламъците подскачаше по изпити, белязани и брадясали лица. Блещукаше по ръбовете на щитовете и остриетата на оръжията им. Много оръжия. Като цяло мъжете бяха по-млади, но иначе не изглеждаха с нищо по-различни от дузината на Гушата. Сигурно защото не бяха с нищо по-различни. За момент дори му се стори, че един от седящите с рамо към него беше Джътлан. Усети тръпката на неочаквана среща и поздравът почти се отрони от устата му. После си спомни, че Джътлан бе обратно при пръстта от дванайсет години, че сам той бе говорил на гроба му.