09 ноември 2011 г. 17:25 ч.
Последният будоар 1991-двадесет години по-късно "... Турбуленциите на времето, нестабилността на времената, противоречивостта на годините, принудени да преодоляваме, ни натикват или в спомените, или в надеждите; в носталгията и в амбициите. Спомням си едно мое време, направило миналото ми безпредметно, а бъдещето ми без очертания. Лишен от тях се оказах в едно мрачно настояще, което се очертаваше като безкрайно. 1991-1992 Миналото и бъдещето се свиха и сляха; потънаха там, в черната дупка на това настояще. Хоризонтът на събитията се сви до "днес", черното се възприемаше буквално мрак; без осветление, с единствената грижа какво още ще се случи утре..." В. Занков ‚Limes Agonae’ 1997 каталог 1991 завърши за мен с акция в софийската кланица в Орландовци, а започна на 22-ри февруари със сняг и кръв в Докторската градинка. Тази година ме беляза и остана в историята. След двадесет години мога да добавя клетки-будоари, вериги и части от фигури на трима конника на откровението, ангел с две озъбени усти ...без история и без бъдеще, без тяло. Времето го няма. Ако чакаме края на света, то край няма. Свят няма, Отломки от съдби се носят в хаоса на реалното и виртуалното. Социални мрежи и социални революции? 10 ноември 1989 направи възможна моята 1991-ва. 10-ти ноември 2011 е обикновен работен ден/четвъртък/, в който спомените и надеждите не вършат работа. Гледам да си върша работата, а какво ще се случи утре дори не ми се мисли. Безмислени усилия. Последният будоар 1991-двадесет години по-късно Самостоятелна изложба скулптура, кръв, видео 10.11-22.11.2011 галерия "Райко Алексиев" ул."Раковски" 125, София Откриване 10-ти ноември 2011, 18 .30.часа С подкрепата на: Международна фондация "Св. св. Кирил и Методий" С последната си самостоятелна изложба, Венцислав Занков обявява края на будоарните игри в съвременното българско изкуство и култура, или поне му се иска да може да го види. Със завършването си на художественото образование през 1988 той започва да работи в областта на скулптурата, като смело заявява своето място в изкуството. 1989 на тротоара на ул. Раковски показва композицията си "Пътят" от която са останали само архивни фотографии, показани през 2009 в "Чайната" ул. "Бенковски" 14. През 1990 вкарва и монтира с кран в градинката зад "Националната библиотека" скулптури от желязо, едната от които е включена в Art in Public 2011, 272 pages на Braun Publishing ISBN 978-3-03768-098-8. През 1991 в същата тази градинка сред същите тези скулптури той прави първия си кървав пърформанс "Червено 1" като реакция към едно обезмислено живеене без минало и с празно бъдеще. Присъстващите са малко. В същия този час и ден известни днес куратори и изкуствоведи спорят на 4 етаж на Шипка 6 за бъдещето на "Клуба на /вечно/ младия художник". Долу един млад художник лежи кървав в снега. Разривът е видим - така културата и критиката става будоарна; съдбата на официалното изкуство будоарна. Ако има друго, то то е систематично изключвано или манипулирано през годините от същите тези куратори-изкуствоведи от онази сбирка на 22.02.1991 на 4ти етаж на СБХ. 20 години по-късно се повдига въпроса кое днес във функционирането на художествения живот е по-различно от онези времена. Тук авторът казва: "...край няма. Свят няма, Отломки от съдби се носят в хаоса на реалното и виртуалното". Остава надеждата в световната финансова криза да изгори и всичко фалшиво в изкуството. Изложбата на В.