След ерата на Социализма и просташкия див Преход е време за нещо ново в България. Калин Терзийски търси думи за една набъбваща идея и вдъхва кураж на новото българско кино, възродило се от пепелта. От известно време в главата ми се върти идея. Че аз и моите връстници в българската литература и въобще в българската култура сме част от едно ново българско Възраждане. Тая идея зрее, расте, боледува от детски болести, мърда в корема ми като плод, бунтува се, мъчи ме и иска да живее самостоятелно. Но аз съм срамежлив и смачкан човек и не смея да я пусна от тъмния хамбар навън. Това е моята травма: че нямам право да определям размера на идеите си и че за всяка своя идея ще бъда наказан с презрение и бой. Бой с лигавите и студени камшици на политическата коректност и на лицемерната скромност. Защото ако идеите ми са буйни и въодушевени ще страдам от тях. Аз съм възпитан във време и от хора, които сякаш най-добре се описват с една препоръка. Прочутата "мъдрост" на Козма Прутков: Ако откриеш в себе си фонтан запуши го! И така. Аз имам прекрасната идея, че след Социализма и просташкия и див Преход, в Българската култура дойде време за Възраждане. Но още се срамувам да изричам публично тази идея, защото знам каква ще бъде реакцията. Най-малкото реакцията на всички тия, за които не друго, а именно миналото е мярка за Добър Живот и за Добра Култура и за Добро Всичко. Те винаги дават за пример това как си купувахме по две двустайни апартаментчета в Мусагеница със заем от взаимоспомагателната каса. Никой не смее да отрече собствения си живот. И за да не бъда голословен, аз ще дам един пример.