Когато преди около три седмици Сергей Станишев беше избран за лидер на европейските социалисти, това бе възприето у нас едва ли не с национален възторг. Той получи множество поздравления, провъзгласи бъдната победа на лявото в Европа, и буквално издуха своите вътрешнопартийни опоненти в политическата маргиналия. Надежда Михайлова го обяви за най-високопоставения българин; редица наблюдатели направиха съпоставки между очерталите се според тях две линии на поведение в левицата про-руската, водена от Първанов и про-европейската, водена от Станишев; правеха се дори догадки, че този избор е наказателен и, че чрез него Брюксел всъщност извива ухото на Бойко Борисов заради многото сторени междувременно золуми ерго, това е и бонус за следващите избори, на които ЕС ще заложи на лявото като по-културно от неспасяемия десен популизъм у нас.Цялата тази еуфория е, разбира се, обяснима. Все пак, става дума за лидерство във втората по сила европейска партия, а не за някакъв уличен пес. Освен това на фона на днешните управленски дивотии хората взеха да забравят, какви ги вършеха юнаците от коалицията 3-5-8 поради което мнозина привидяха в лицето на Сергей Дмитриевич нещо като по-благоприличен кандидат за спасител български. Което, уви, не е ама, съвсем не е така.По-малко обяснимо е наистина, как европейските социалисти се решиха да поставят на своя политически връх потомък на най-висшата комунистическа номенклатура; човек, отгледан и възпитан в Москва (и защитил дипломна работа за бойния дух на червената армия), и премиер тъкмо на правителството, по време на което България напълно заслуженото се прочу като най-корумпираната страна на Стария континент (а също и като руски Троянски кон). В някакъв смисъл да бъде направен такъв избор поне от българска гледна точка е наистина странно. За целта трябва да бъдеш не просто член на ПЕС, а направо песоглавец.Можем, разбира се, и да го отдадем на обстоятелствата. Едва ли възможният избор е бил кой знае колко широк. Първо за този пост по традиция се избират бивши министър-председатели а сред левицата се долавя недостиг от такива. Второ кандидатът трябва да е от малка страна, тъй като това гарантира известен неутралитет при спорове и конфликти между големите национални фракции (примерно, между френските и германски социалисти). Трето очевидно е желанието на левите да направят жест към страните от бившия източен блок тъй като знаят, че именно в тези страни се крие сериозен стратегически резерв за левицата. При което Станишев може да се е оказал не само възможен кандидат но и единствено възможният. За което свидетелства и фактът, че не само беше избран без никакви възражения за временен лидер, но и на редовния соц-конгрес беше единствената кандидатура.Въпреки всичко обаче ми се струва, че това тъй единодушно негово избиране едва ли се дължи само на случайно стечение на обстоятелствата. А ако е така можем да приемем само две хипотези или че Станишев обладава изключителни лидерски качества или че е разчитал на сериозни лобисти в средите на левицата, които са осигурили този избор.Първата хипотеза веднага отпада: Станишев се провали с гръм и трясък след най-благоприятния управленски мандат в цялата история на прехода след приемането на България в ЕС, съпроводено с огромен ръст на евпропейските инвестиции в момент, в който икономическата криза още не бе настъпила. Тогава основната грижа на социалистите бе не откъде да намерият пари, та да вържат бюджета, а как да ги похарчат (респективно откраднат). Вероятно всички си спомняте сагата с милиардните бюджетни излишъци обявявани в края на всяка година от министър Орешарски. И, въпреки всичко това след неговия мандат БСП изгуби драматично, а парламентарното й представителство достигна до най-ниската точка от 1989 г. насам.Остава втората хипотеза и, ако я приемем за валидна, трябва да си зададем един-два допълнителни въпроса например, на какво би могла да се дължи сериозната помощ, която българският соцлидер евентуално е получил при своя избор и кому дължим лобирането в негова полза.