Вече преполовихме тура из едни от най-красивите български градове, но има какво още да ви разкажем. През топлия четвъртък посетихме Калофер. Всеки ден, разглеждайки паметници, църкви, храмове, манастири, гробници, старинни къщи, изпепелявани из основи и съграждани отново, нещо много силно ме стиска за гърлото. Дъхът ми спира и едвам сдържам сълзите си. Плача, виждайки, че тези градове се обезлюдяват. Плача, когато някоя баба, отворила малка сергийка ми се усмихне и ми предложи цялото си внимание и надежда, че ще купя нещо. Купувам и бивам обсипвана с най-добри пожелания… Настръхвам, припомняйки си тежката история на далечното ни минало. Чувствам се нищожна. Сравнявам старите постройки с модерните и виждам само съвременната ни посредственост. Заставайки до някой столетен дъб край шумоляща река, си припомням простичката истина, която пренебрегвам, разхождайки се иначе из асфалтови улици, застроени с панелни блокове човек не е щастлив, когато е далеч от природата. Искам да ви разкажа какво видях в Калофер и какво научих за създаването му. Не искам да ви преподавам урок по история. Няма да ви разкажа кой е Ботев, защото не вярвам, че има българин, който не е учил за него и не се е запознал с негова творба. Легендата разказва, че градът е основан в средата на 16 век (1533 г.), когато група мъже, предвождани от Калифер войвода, "владеели" тази част на Стара планина и постоянно нападали преминаващите турските кервани. Невъзможността да се справи с Калифер войвода и хората му, принудила султана да разреши на хайдутите да се заселят по тези земи при условие, че престанат да нападат керваните. Войводата приел предложението и се установил в землището на днешен Калофер. Легендата също разказва, че заселвайки се тук, тези мъже нямали жени и затова "откраднали" невести от близкия град Сопот. През следващите векове Калофер израства като важен културен и търговски център, с доходоносен поминък за местните хора, заради което бил наречен "Алтън Калофер" (Златен Калофер). Той е опожаряван поне 3 пъти от турците, за последно през 1877 г., когато са избити всички мъже и градът е разрушен от турска войска. При всяко опожаряване хората с общи усилия съграждат всичко наново, пренасяйки камъни със собствените си ръце, работейки нощем. Обикновено са започвали от църквата или манастира.