Днес излиза първият том от "Кървави книги" на Клайв Баркър. Да четеш Баркър е като да изследваш магистрали на собственото си подсъзнание - може неистово да се забавляваш, но може и да се препънеш в дълбоко заровени неща... в които е по-добре да не се спъваш. "Кървави книги", том I (превод: Иван Атанасов, цена 14 лв., 248 стр.) включва разкази със зловещо-предизвикателни заглавия като "Кървав свински блус", "Секс, смърт и звезден блясък", "Среднощният влак за месо". Това е проза колкото страховита, толкова и красива - поетичен сюрреализъм, маркиран с оригинални идеи. Някои от историите са странни и гротескни, други са плашещи и шокиращи, трети са комични. Но всички са проникнати от забележително черно чувство за хумор, отличават се с неочаквана за жанра дълбочина - иронизират нравите и пороците на съвременното общество. Клайв Баркър е не само писател, но и филмов режисьор, сценарист, продуцент, актьор и художник. Написал е над 30 книги - романи, новели, сборници с разкази и пиеси, стихосбирки. Издадената у нас фантастична приказка "Абарат" и "Кървави книги" са отличени с престижни литературни награди: "Уърлд Фентъзи", "Бритиш Фентъзи" и "Брам Стокър". Стилът на Баркър е толкова метафоричен и изтънчен, че завладява въображението без остатък. Разказът тече живо и убедително и ви кара да повярвате и на най-невероятната случка. И не просто да й повярвате, а да заживеете в нея. Затова, когато настоящият сборник с разкази и новели е публикуван в САЩ, Стивън Кинг възкликва: "Видях бъдещето на ужаса... и то се казва Клайв Баркър". Днес шестте тома на "Кървави книги" са издадени в над 40 държави, името на писателя е една от емблемите в жанровете хорър и фентъзи, а много от произведенията му, включително разкази от тази поредица, са екранизирани, превърнати в пиеси, комикси и видеоигри. Откъс: Мъртвите имат магистрали. Те пресичат пустоща след нашия живот като прецизни железопътни линии на призрачни влакове, въображаеми вагони, които пренасят безспирен поток от безтелесни души. Дрънченето и бумтенето им могат да бъдат доловени в разкъсаната тъкан на света, през пролуките, образувани от жестокостите, насилието и покварата. Товарът им от бродещи мъртъвци може да бъде съзрян, когато сърцето е пред пръсване, и гледки, които е трябвало да останат скрити, внезапно станат видими. Тези магистрали имат пътепоказатели, мостове и отбивки. Имат бариери и кръстовища. Тъкмо на кръстовищата, където тълпите от мъртъвци се смесват и разминават, е най-вероятно тази забранена магистрала да проникне в нашия свят. На тези места движението е натоварено и гласовете на мъртвите отекват най-силно. Тук бариерите, които отделят едната реалност от другата, са изтънели от преминаването на безброй крака. Такова кръстовище на магистралата на мъртвите имаше на "Толингтън Плейс" номер 65. Обикновена, самостоятелна, с нищо незабележима тухлена къща в псевдоджорджиански стил. Стара невзрачна постройка, лишена от някогашното си евтино великолепие, необитаема от десетилетие, а може би и от повече. Не избилата влага бе прогонила обитателите на Номер 65, нито плесента в избите или пропадането, отворило пукнатина във фасадата от входните стъпала до стрехите, а шумът от движението. На горния етаж глъчката от онази магистрала никога не спираше. Тя напука мазилката по стените и изкриви носещите греди. Тя разтърсваше прозорците и ги караше да дрънчат. Тя разтърсваше и съзнанието. Къщата на "Толингтън Плейс" номер 65 бе обитавана от духове и никой не можеше да я притежава за дълго, без да полудее. Някога в тази постройка се бе разиграла ужасна трагедия. Никой не знаеше кога, нито какво точно се е случило. Но дори и необученият наблюдател усещаше потискащата атмосфера в къщата, особено на горния етаж. Във въздуха на Номер 65 витаеха спомени и обещание за кръв - миризма, която нахлуваше в носа и караше и най-здравия стомах да се преобърне. В сградата и околностите й не се въдеха гризачи, отбягваха я птиците и дори мухите. В кухнята й не пъплеха мокрици, на тавана й не гнездяха скорци. Каквато и жестокост да бе извършена в къщата, тя я беше разпорила така, както нож разпаря рибешки корем и през този разрез, през тази рана в тъканта на света мъртвите надничаха и говореха. Или поне такава бе мълвата... Среднощният влак за месо Лион Кауфман вече не се чувстваше чужденец в града. Преди, в дните на своето невежество, го наричаше Палатът на удоволствията. Но тогава живееше в Атланта и за него Ню Йорк беше обетована земя, място на неограничените възможности. Сега, след три месеца и половина в бленувания град, Палатът на удоволствията изобщо не му се струваше така възхитителен. Наистина ли бе изминал само един сезон, откакто слезе на автобусната спирка в Порт Оторити и погледна към мястото, където Четиридесет и втора улица се пресича с Бродуей? Толкова малко време, а толкова много разрушени илюзии. Сега му ставаше неловко само при мисълта какъв наивник е бил. Побиваха го тръпки при спомена как спря и заяви високо: "Ню Йорк, обичам те". Любов? Нищо подобно. В най-добрия случай сляпо увлечение. Три месеца съвместен живот, три месеца денонощно съжителство и неговата възлюбена бе загубила аурата си на съвършенство. Ню Йорк бе просто един град. Лион беше виждал как любимата му осъмва като курва, която вади жертви на убийства от зъбите си и самоубийци от сплъстените си коси. Беше я виждал късно нощем, когато мръсните й задни улички гъмжаха от поквара. Беше я наблюдавал през горещите следобеди, ленива и грозна, равнодушна към жестокостите, които се извършваха на всеки час в глухите й пресечки. Градът не беше никакъв Палат на удоволствията. Беше източник на смърт, не на наслади. Всички, които Лион познаваше, бяха имали досег с насилието; такъв бе животът. Считаше се едва ли не за модно да познаваш някой, умрял от насилствена смърт. Това доказваше, че живееш в този град. Но Кауфман бе обичал Ню Йорк от разстояние близо двадесет години. Бе планирал любовната си връзка през по-голяма част от зрелостта си. Затова не му бе лесно да се отърси от страстта си и да се преструва, че тя никога не е съществувала. Имаше моменти, рано сутрин, преди да се включат полицейските сирени или по здрач, когато Манхатън все още му се струваше чудесен. Заради тези моменти и заради мечтите си той продължаваше да оправдава своята любима, дори когато тя не се държеше като истинска дама. * * * Но да й се прощава не беше лесно. През няколкото месеца, които Кауфман прекара в Ню Йорк, улиците на неговата възлюбена почервеняха от кръв. Всъщност не толкова самите улици, колкото тунелите под тях. "Касапница в метрото" беше най-употребяваната през този месец фраза. Само предишната седмица бе съобщено за три нови убийства. Телата били намерени в един вагон на "Авеню ъв ди Америкас", изкормени и с частично извадени вътрешности, сякаш някой е прекъснал работата на опитен касапин. Убийствата бяха извършени толкова професионално, че полицията разпитваше всеки с криминално досие, който някога се е занимавал с търговия на месо. Фабриките за консервирано месо по бреговата линия бяха поставени под наблюдение, скотобойните бяха претърсени за улики. Беше обещано, че скоро ще има арести, но така и не арестуваха никого. Последните три тела не бяха единствените, намерени в подобно състояние; в деня на пристигането на Кауфман в града "Таймс" публикува статия, която още се обсъждаше от всяка секретарка с нездрави наклонности в офиса. Статията съобщаваше, че германски турист, изгубил се в метрото късно нощем, намерил труп в един влак. Жертвата била стройна, привлекателна тридесетгодишна жена от Бруклин. Всичките й принадлежности били свалени. Не само дрехите, но и бижутата. Дори обеците. Но най-странен бил систематичният и спретнат начин, по който дрехите били сгънати и поставени на седалката до трупа в индивидуални полиетиленови торбички. Това не беше дело на някой безмозъчен убиец. Това бе работа на високо организирано съзнание, на лунатик със силно развито чувство за подреденост. А още по-странно от грижливото събличане на трупа бе насилието, извършено над него. Статията твърдеше нещо, което така и не бе потвърдено от полицията, - че тялото било най-щателно обръснато. Бил премахнат всеки косъм от главата, от слабините, от мишниците; всички били отрязани до дъно. Дори веждите и миглите били оскубани. Накрая това напълно голо парче месо било провесено за краката на една висяща от тавана ремъчна дръжка, а под него била поставена черна пластмасова кофа, облицована с черна полиетиленова торба, в която да се събира шуртящата от раните кръв.