Manhattan, NY пътепис за нестуденти*   */правим уточнението в началото, за да не се лишим и от трите групи студенти/ -приема се че българските студенти се разделят на три вида: "пътуващи" те изчезват от българската география още с първата студентска бригада, след като спокойно са излъгали на интервютата за работа още в България, че отиват, за да пътуват, поработят малко /хич даже/ и да се върнат, за да завършат така безценното си образование, за което вече са си платили 2 изпита /примерно/ или идват на пресекулки в родината си, понеже тук е готино да се харчат американски пари или просто за динамиката на пътя; "пиещи" да, има и такъв туризъм и вярваме, че не е нужно да цитираме весели истории, видове алкохол и коктейли и третият вид "бъдещето на страната"/"изчезващи" най-последователните, по-късно се оказва, че бъдещето си е избрало други герои, но може ли човек винаги да знае. Опитът показва, че най-весел житейски път изминават ония, които комбинират първите две решения. Добавям Manhattan, трябва да се види на трезво. Ето защо прозорците на хотелите не се отварят.   NY започна с телефонно обаждане от БНТ в един сутрешен ефир на "Дарик", подозрително премина през куп уговорки с партньорите на "Голямото четене", включително и странен семинар в Американския център в София, където се омешах със сериозни автори на съвременна литература, по-късно разбрах, че пътуването ще е изцяло под моя организация /и чужди пари/ "понеже август е месец без интересни литературни събития в Ню Йорк"/ все едно, че на някой му пука за литературата, когато можеш сам да бръмчиш из Манхатън без речник и роуминг/, в един момент ядеш Полок малко над облаците и след това отказваш кафе в чаши като кофички от кисело мляко в Корейския квартал и все още малко те е яд, задето не отложи спането в 6 am софийско време, вместо лека вечеря в Little Italy. И ако минавате през Grand Central Terminal ако не попаднете на руска сватба няма как да не забележите един метал-гръндж-милитари азиатец с прическа гребен и кубинки точно пред входа. Прави силно впечатление. Особено ако чакаш мулатка-българка. Love the road. Така пишеше на една брошурка, в която една мацка в Париж сложи билетите ми./Ако кока-кола и кроасан на летище "Шарл Де Гол" не струваха 9 евро, щях да прегърна посланието, в останалите случаи пропускайте Франция или поне летищата им./ Но всичко по реда си. Някой непременно ще те прецака. Тая игра мирише отвсякъде. В един момент всичко ще се оплеска и ще се окажеш много далеч и толкова безпомощен, колкото долари имаш в джоба си и няколко телефонни номера. Информацията, че отиваш сам до Ню Йорк и сам ще се наемеш да обикаляш забележителностите на Манхатън в първия момент ти обира част от добрата емоция. Кара те да мислиш, че хубавите работи не могат да изглеждат кофти само в началото. Ако съдбата ти е писана, в този момент химикалката е спряла и някой просто е драскал по листа. Положителното е, че студентите имат афинитет към лошите планове, защото могат да предложат още по-лоши. Обичат да преминават над океаните, защото по-късно океаните изчезват или просто остават оттатък дома. И ако имаше съмнения, те изчезнаха в първите минути на полета София-Париж.