Луис Бунюел (19001983), една от най-ярките и интригуващи фигури на световната култура, единственият голям режисьор сюрреалист, разказва в "Последен дъх" за своя живот и творчество, за своите съмнения и търсения, за любимите си места и питиета, за страстите и фобиите си, за приятелите си, сред които са Лорка, Елюар, Арагон... За мнозина сюрреализмът е артистична прищявка на чудати творци, които искат да бъдат различни от масовата буржоазна култура. Но в своята книга Бунюел обяснява, че "истинската цел на сюрреализма обаче бе не да създаде ново литературно, художествено или дори философско движение, а да взриви обществото, да промени живота". В тази изключителна книга-изповед фактите са любопитни не само сами по себе си, но и с оригиналността на Бунюеловите тълкувания непривични, изненадващи, завладяващи. Откъс:През последните десет години от живота си майка ми малко по малко изгуби паметта си. Когато отивах да я видя в Сарагоса, където живееше с братята ми, случваше се да й дадем някакво списание, което тя внимателно разлистваше от първата до последната страница. После й го вземахме от ръцете и й поднасяхме друго, което в действителност бе същото. Тя започваше да го разлиства със същото внимание. Стигна дотам, че не разпознаваше децата си, не знаеше кои сме ние, коя е тя. Влизах, целувах я, оставах известно време с нея физически не бе засегната, дори беше много подвижна за възрастта си, после излизах, за да се върна след малко, а тя ме посрещаше със същата усмивка, канеше ме да седна, сякаш ме виждаше за пръв път, вече не знаеше дори името ми. В колежа в Сарагоса можех да декламирам наизуст списъка на испанските вестготски крале, повърхността и населението на всички европейски страни и още много ненужни неща. Обикновено подобни упражнения по механично запаметяване биват презирани в колежите. В Испания наричат такива ученици memorion. И аз самият, колкото и да бях memorion, се отнасях саркастично към тези жалки демонстрации.