Идилията на уютните, изпълнени с аромата на ванилия, карамфил, канела и, разбира се на боза, малки и по-големи сладкарници, каквито имаше във всеки български град, отдавна и безвъзвратно отмина. В онези далечни вече години на чаша боза с паста, тулумбички или тригуна се разменяха страстни погледи, правеха се горещи признания и предложения за вярност "до гроб". Къде отиде този свят на неподправена душевност, истински чувства, топлина и уют, в който човещината, вярата и доверието бяха много повече от озлоблението, завистта и отчуждението? Той беше безцеремонно прегазен от имитации и кич, които ни обгърнаха отвсякъде завладяха всичко около нас и в нас, вселиха се в душите ни... Та думата ми е за бозата, онази сладка напитка, която караше да грейват очите на децата допреди около половин столетие и която завинаги си отиде, заменена от нейни сурогати и "модни" питиета в които най-често си дават среща последните достижения на синтетичната химия. Има достоверни сведения, че тази уникална напитка бозата, е била позната в древна Месопотамия, в земите между Тигър и Ефрат, преди повече от 8000 години. Поради високите си хранителни качества и благотворно въздействие върху организма тя получава изключителна популярност в Османската империя, където била включена в задължителния рацион на войската за сила и висок дух. Според знаменитите "Пътеписи" на Евлия Челеби, известен турски поет, историк и пътешественик, през XVII век само в Истанбул е имало над 300 работилници за нейното производство. В онези години бозата се правела от просо, грис, захар и вода. Технологията била проста, но изисквала майсторлък и си имала свои тайни, които ревностно се пазели от множеството конкуренти. Общо взето, тя се състояла в следното. Суровината се смилала, препичала се до златист цвят и се варяла с вода няколко часа. Следвало "отпочиване" в специални корита, най-добре от черна мура. Сместа се заквасвала и престоявала поне осем часа. След прецеждане и подслаждане с шекер тя била готова за консумация. Бозаджиите кръстосвали надлъж и шир града, предлагайки шумно своя продукт. Тази идилия уличните бозаджии, нарамили металния гюм и мерките, обикалящи по хладно улиците на българските градове преди 40-50 години с техните провлачени и галещи детското ухо подканяния "Бозааа! Бозаджиятааа!", си спомнят вече наистина малцина. В Османската империя бозата е била забранявана два пъти.