Той нахлузи кафеникавите си шорти още беше с вчерашните дрехи и се наведе над мивката, за да разгледа по-добре. Рогата не бяха кой знае какво всеки беше дълъг горе-долу колкото безименния му пръст, дебели в основата, но бързо се изостряха, закривени нагоре. Бяха покрити със собствената му твърде бледа кожа; връхчетата бяха грозно зачервени, възпалени, сякаш иглените им връхчета щяха всеки миг да пробият плътта. Той докосна единия и усети, че върхът му е чувствителен, леко болезнен. Прокара пръсти по всеки рог и усети плътната кост под гладката, изпъната кожа. Първата мисъл, която му хрумна, беше, че по някакъв начин сам си е навлякъл този недъг. Късно снощи бе отишъл в гората зад старата леярна, на мястото на убийството на Мерин Уилямс. Хората бяха окичили неща за спомен по една болна черна череша кората й се белеше и оголваше дървесината отдолу. И Мерин я бяха открили така със съблечени дрехи, и плътта отдолу се показваше. Сред клоните деликатно бяха закрепени нейни снимки, ваза с върбови пухчета, картички, огънати и изцапани от излагането на стихиите. Някой може би майката на Мерин бе оставил декоративен кръст със забодени на него жълти найлонови рози и пластмасова Дева Мария, която се усмихваше с блажения идиотизъм на бавноразвиващите се. Той не можеше да понася тази глуповата усмивка. И кръста не можеше да понася забит на мястото, където кръвта на Мерин бе изтекла от разбитата й глава. Кръст с жълти рози. Ама че шибания. Беше като електрически стол с възглавнички с десен на цветенца гадна шега. Тревожеше го, че някой е пожелал да доведе тук Христос. Христос беше закъснял с цяла година да оправи нещата. Нямаше Го никакъв, когато Мерин имаше нужда от Него. Иг беше изтръгнал декоративния кръст и го бе стъпкал в пръста. Трябваше да пусне една вода и я пусна върху Дева Мария; и тъй като беше пиян, си опика и краката. Може би това богохулство бе достатъчно, че да предизвика това преображение. Но не, той усещаше, че има и нещо повече. Но какво не можеше да си спомни. Много беше изпил. Завъртя глава насам-натам и се заоглежда в огледалото, вдигна пръсти и докосна отново рогата си. Колко ли надълбоко отиваше костта? Дали рогата имаха корени, забити в мозъка му? Щом му хрумна тази мисъл, в банята притъмня, сякаш крушката горе за миг бе угаснала. Мракът обаче се надигаше зад очите му, вътре в главата, а не заради угасналите лампи. Той се вкопчи в мивката и зачака слабостта да отмине. И тогава го видя. Той щеше да умре. Разбира се, щеше да умре. Да, нещо проникваше в мозъка му тумор. Рогата не съществуваха наистина. Те бяха метафора, въображаеми. Тумор разяждаше мозъка му и заради него му се привиждаха разни неща. А щом беше стигнал дотам, че да му се привиждат, сигурно беше късно да бъде спасен. При мисълта, че той може би ще умре, го заля облекчение физическо усещане като при излизане на въздух, след като си престоял твърде дълго под водата. Иг веднъж насмалко не се беше удавил, а като дете страдаше от астма и за него задоволството бе равносилно просто на способността да дишаш. − Болен съм въздъхна той. − Ще умра. От това, че го каза на глас, настроението му се вдигна. Той се разгледа в огледалото с очакване че сега, след като знаеше, че рогата са халюцинация, те ще изчезнат; обаче не се получи. Рогата си останаха. Той уплашено подръпна косата си, за да види дали не би могъл да ги скрия, поне докато стигне при лекаря, но после, щом осъзна колко глупаво е да се мъчи да скрие нещо, което никой освен него не вижда, се отказа. Влезе в спалнята с разтреперани крака. Завивките бяха избутани на две страни, а върху смачкания чаршаф все още се очертаваха извивките на тялото на Глена Никълсън. Той нямаше никакъв спомен как се е строполил в леглото до нея, дори не помнеше как се е прибрал още една част от вечерта, която му се губеше. До този момент имаше спомен, че е спал сам, а Глена е прекарала нощта другаде. С някой друг. Предната вечер бяха излезли заедно, но след като Иг се понапи, естествено, започна да мисли за Мерин след няколко дни беше годишнината от смъртта й.