Растителните храни са неизчерпаем източник на огромен брой полезни за организма вещества, между които особено място заема пектинът. Той е открит през далечната 1790 г. от известния френски химик Луи Воклен, който изолирал от ябълковия сок вещество с изявена желираща способност. Почти четири десетилетия по-късно през 1825 г., друг французин Анри Браконот, изолирал и подробно описал свойствата на това удивително вещество, на което дал наименованието пектин (от гръцки "пектос" съсирен, пресечен). След почти две столетия изследвания върху химичния строеж и свойствата на пектина стана известно, че той следва да бъде отнесен към т.нар. структурни полизахариди (целулоза, хемицелулоза, лигнини), които изграждат клетъчните стени и междуклетъчните образувания на растенията. Установено е, че той играе съществена роля за поддържане на техния тургор, устойчивостта им срещу засушаване, при съхранението им и т.н. Най-високо е неговото съдържание в цитрусовите плодове (портокали, грейпфрути, мандарини, банани), ябълките, дюлите, касиса и др. Съдържанието на пектин в кората на портокалите достига 16%, а в бялата месеста част почти 40%! Освен това портокаловият пектин има най-висока желираща способност. Следва ябълковият, прасковеният, касисовият и т.н. В растителните клетки се съдържат две форми на пектина разтворима (хидропектин) и неразтворима (протопектин). В неузрелите плодове преобладава протопектинът, който придава на растителните тъкани твърда консистенция. При узряването им протопектинът става разтворим, което е съпроводено с омекването им. Този процес протича и при варене и печене на плодовете и зеленчуците. Ето защо след термична обработка съдържанието на разтворим пектин в тях се увеличава. Най-често за добиване на пектин се използват цитрусовите и ябълковите пресовки, които се получават при производството на сокове и нектари, цвекловите пресовки при производството на захар, слънчогледовите пити, които отпадат при производството на слънчогледово масло, и др.