И в тази книга, включваща 23 разказа, авторът Стефан Бонев остава верен на себе си и сътворява неща, които се четат на един дъх. Повечето имат типичния за него особен завършек, който те кара да се върнеш назад и да прочетеш написаното още веднъж, но вече с други очи. В неговата проза гротеската, метафората и хиперболата са съчетани така, че създадените чрез тях герои и ситуации в един момент са напълно истински и досегаеми, а в следващия преминават в паралелни светове, създадени на ръба на логиката. Първият от разказите - "Пътят към обителта", показва посоката, в която ни отвеждат останалите творби. Героят си взема отпуск и се отправя към уединен манастир, решен да преосмисли там досегашния си живот. Влязъл веднъж през портите на светата обител, той повече не може да се върне към предишното си битие. Тя го държи в плен, обърква по свръхестествен начин пътя му към града и винаги го връща обратно... Стефан Бонев е роден на 4 април 1961 г. в Силистра. Завършва МЕИ - София. От студентските си години публикува разкази, проза, фейлетони, сатири. През последните 15 години живее в Пловдив. Първоначално работи като инженер, след това като журналист във в. "Провинция", "Свобода", "Марица" и PR на Пловдив и Пловдивския общински съвет. Публикува редовно свои литературни творби в местната преса и в различни електронни издания. Първият сборник на Бонев - "Разкази за двама", излиза през 2005 г. и е номиниран за награда "Пловдив". Наградата обаче печели неговата втора книга - "Изпит по летене". През 2010 г. разказът му "Стареца" попада в сборника за външно оценяване и подготовка за изпити за 7 клас наред с текстовете на Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Константин Константинов. Друга творба на Бонев - "Късогледство", е давана на държавен изпит в ПУ "П. Хилендарски". обем: 144 стр. цена: 9,95 лв. ISBN: 978-954-26-1084-7 Откъс: ПЕТ МЕСЕЦА ЛЕТЕН ДЪЖД Тихият дъжд флиртуваше нежно със срамежливите листа и ги караше да тръпнат от страст. След като погалваха нежно зелената прелест на черешата, капките се търкулваха покрай дребната червенина на плодовете й и глухо тупваха в прахоляка, превръщайки го в най-обикновена кал. Стоях на двора пред къщата и се вслушвах в лиричния ромон на дъжда. Вдъхвах дълбоко от пречистения въздух и се опитвах да не мисля за нищо. Беше толкова тихо и спокойно, сякаш всички бяха напуснали града и в него бях останал единствено аз. Знаех, че този миг ще бъде кратък и че не може да бъде спрян, затова се опитвах да го възприема с всичките си сетива. Опитвах се да го запечатам в съзнанието си, така че и друг път да го извиквам в себе си и да му се наслаждавам. Затова и не се смущавах от капките, които галеха и мен, така както галеха листата на черешата. Кожата ми изтръпваше от хладните им ласки, усещах ги с цялото си тяло. Почти долавях трептящите импулси, които нервните ми окончания приемаха и изпращаха до изостреното ми съзнание. Запечатах и далечния гръмотевичен тътен, след който дъждът ненадейно спря, така както беше и започнал. Огледах се. Ето ги мокрите листа, натежали от водата. Те се навеждаха надолу, преди от тях да се откъснат последните задържали се капки и да полетят към калта.