Тате каза: Нека мама да е първа. Мама пък искаше аз да съм първа. Май се страхуваше, че след като тях ги замразят, аз няма да се оставя да ме затворят в тази студена, светла камера, а ще се измъкна и ще се върна към живота. Тате обаче не отстъпваше. Ейми трябва да види как става. Ти ще си първа, нека тя да гледа. След това може да отиде тя, а аз ще съм до нея. Ще бъда последен. Ти върви пръв настояваше мама. Аз ще съм последна. Работата беше там, че трябваше да сме голи, и никой от двамата не искаше да го видя без дрехи (а и аз не умирах да ги видя както ги е майка родила, щеше да е гадно), но при това положение наистина щеше да е най-добре мама да е първа, каквото имаше тя, го имах и аз, нали така. Изглеждаше толкова мършава, когато се съблече. Ключицата й стърчеше още повече, кожата й беше тънка като хартия, прекалено влажна и отпусната, като при старите хора. Коремът й нещо, което винаги бе крила под дрехите висеше сбръчкан и така тя изглеждаше още по-уязвима и крехка. Мъжете, които работеха в лабораторията, не даваха пет пари, че майка ми е гола, и изобщо не им пукаше, че ние с баща ми сме там. Те й помогнаха да легне в светлата криогенна камера. Можеше да мине за ковчег, само дето ковчегът има възглавници и е далече по-удобен. Това тук приличаше по-скоро на кутия за обувки. Студено е каза мама. Белезникавата й кожа се сплеска, притисната към дъното на камерата. Няма да го усещаш изсумтя първият работник. На баджа с името му пишеше Ед. Извърнах поглед встрани, докато другият работник, Хасан, забиваше иглите на системите във вените на майка ми. Една в лявата ръка, забита в гънката на лакътя, и друга в дясната ръка, която изду голямата вена под ставите на пръстите. Отпусни се каза Ед. Беше по-скоро заповед, отколкото просто любезно предложение. Мама прехапа устни. Онова в банката на системата хич не приличаше на вода. Стичаше се по-скоро като мед. Хасан стисна торбичката, за да може нещото да тече по-бързо. Беше небесносиньо, като метличините, които Джейсън ми даде на бала на гимназията. Мама изстена от болка. Ед махна една жълта пластмасова скоба от празната система в лакътя й. Яркочервена кръв бликна обратно през тръбичката и се вля в банката. Очите на мама плувнаха в сълзи. Синьото лигаво нещо от другата система светеше с мекия блясък на небето и проблясваше през вените на майка ми, докато се носеше нагоре по ръката й. Гле’йте сега кога ще стигне в сърцето стрелна ни с поглед Ед. Тате не откъсваше поглед от мама, стиснал ръце в юмруци. Очите й бяха затворени и две сълзи трептяха на миглите й. Хасан стисна отново банката със слузта. Струйка кръв бавно се процеди през стиснатите й зъби там, където беше прехапала устната си. Ей т’ва тука, то прави оная работа със замразяването. Ед говореше равнодушно като хлебар, който обяснява колко мая слага, за да втаса хлябът. Без него в клетките се образуват ледени кристалчета и клетките направо се пръсват. Т’ва прави стените им по-здрави, ясно? Да не ги прецака ледът. Той хвърли поглед надолу към мама. Ама яко боли, направо да виеш като куче. Лицето й беше бледо, лежеше в онази камера, без да помръдне, сякаш само едно движение, и щеше да се счупи. Направо си беше като умряла. Исках да видиш всичко прошепна тате. Каза го, без да ме погледне, впил поглед в мама. Дори не мигаше. Защо? За да знаеш, преди да го направиш. Хасан продължаваше да мачка банката със синьото лепкаво нещо. Очите на мама се обърнаха нагоре за момент и аз реших, че наистина е умряла, но не беше. Почти е там каза Ед, загледан в кръвта на майка в банката. Тя течеше по-бавно. Чуваха се единствено тежкото дишане на Хасан, който разтриваше пластмасовата банка със слуз, и тихото скимтене, което идваше от мама като от умиращо коте. В тръбичката на системата, дето беше в лакътя, проблесна бледосиньо сияние. Добре, край каза Ед. Сега всичкото е в кръвта й.