Забелязал съм, че ако някой ти позвъни по телефона и не те намери, но заръча да му се обадиш мигом щом се върнеш, защото те търсел по важна работа, най-често тя е важна за него, а не за теб. Ако трябва да ти направят подарък или услуга, хората обикновено сдържат нетърпението си. Върнах се у дома и преди да се преоблека за вечеря, имах време колкото да прегледам вестника с една цигара и глътка алкохол, затова, когато госпожица Фелоус, моята хазайка, ми съобщи, че господин Олрой Киър заръчал да му се обадя по телефона веднага щом се върна, реших, че преспокойно мога да не изпълня молбата му. Да не би да е Киър писателят? попита госпожица Фелоус. Същият. Тя отправи ласкав поглед към телефонния апарат. Да го набера ли? Не, благодаря. Какво да му кажа, ако пак се обади? Нека ви предаде онова, което има да ми съобщи. Добре, господине рече тя и сви устни. После взе празния сифон, придирчиво се огледа, за да се увери, че стаята е подредена, и излезе. Госпожица Фелоус четеше романи до захлас. Бях сигурен, че е изгълтала всичките книги на Рой. И тъй като се позасегна от моето равнодушие, стана ми ясно, че е във възторг от тях. Когато се прибрах късно вечерта, на масичката имаше бележка, написана с нейния едър, четлив почерк: Господин Киър звъня още два пъти. Ще Ви бъде ли възможно утре да обядвате с него? Ако не, изберете удобен за Вас ден. Бях учуден. За последен път видях Рой преди три месеца на една вечеря, и то за няколко минути; както винаги той беше много мил и на сбогуване изрази дълбокото си съжаление, че толкова рядко се срещаме. Лондон е ужасен каза ми тогава Рой. Все не остава време да се видиш с хората, които са ти приятни. Хайде другата седмица да обядваме заедно. С удоволствие отвърнах аз. Щом се прибера, ще си погледна бележника и веднага ще ти се обадя. Добре. Познавах Рой от двайсет години и ми бе добре известно, че бележникът, в който записва уговорените си срещи и посещения, неизменно стои в горния ляв джоб на жилетката му, затова не се учудих, че през следващата седмица не ми се обади.