От началото на седмицата на книжния пазар е поредният екстравагантен трилър на един от най-актуалните и превеждани испански творци Хосе Карлос Сомоса. Историята започва привидно семпло няколко детективи, обединени от вярата си в теорията на "псинома", се превръщат в "стръв" за чудовищни серийни убийци. Посредством психологически формули се проектират различни ситуации целта е да се дешифрира начина на мислене на всеки от престъпниците. Самият сценарий на симулациите черпи въображение от съкровищницата на Шекспировите произведения. Роденият в Куба през 1959 г. Хосе Карлос Сомоса е изтъкната фигура в новата испанска литература, името му придоби международна слава и се спряга редом с имената на Борхес, Калвино и Кафка. Дузината смайващо дръзки романи, написани за по-малко от две десетилетия, го открояват като един от най-важните автори в съвременната испанска проза. Навярно защото е лекар психиатър по професия, книгите му са трескави, хипнотични трилъри, изследващи дебрите на човешката психика и населени както с "призраци", така и с болезнено достоверни образи. Сомоса създава необозрими имагинерни светове, полива ги обилно с мистерия и виртуозни обрати, философските му съждения често слисват, а развръзките на романите му неминуемо спират дъха.   Откъс: Маската като че гледаше момичето някак злонамерено. Впрочем ставаше дума просто за езическо украшение, издялано от дърво и окачено на стената. На стената имаше и друга, съвсем същата, поставена на известно разстояние. Девойката ги забеляза за първи път в момента, когато й казаха да застане в профил. Говореше само седналият мъж, другият стоеше прав зад стола му и мълчеше. Сега, ако обичаш, си свали блузата. Макар да не се изискваше да бъде прелъстителна, на нея й се стори, че си е събула панталона и обувките прекалено бързо, затова реши да вложи известно кокетство в движенията си. Блузката вече беше разкопчана, така че я плъзна грациозно по едното си рамо, после по другото и я остави смъкната до китките. Не носеше сутиен и малките й гърди едва се очертаваха на кльощавото й като на аноректичка телце, насред което триъгълникът на слипчето, черен като всички дрехи по нея, изглеждаше съвсем миниатюрно. Цветът не бе случаен, а беше избран съзнателно, за да контрастира с млечнобялата й кожа и платинените й коси. Единствените изпъкващи атрибути по нея бяха чувствените месести устни и клепачите, подпухнали от безсънните нощи на работа и от обилните количества алкохол. След като остави блузата на същия стол, където бе захвърлила панталона си, отстъпи към средата на импровизираната сцена. Двата прожектора я заслепяваха и тя успяваше да съзре единствено маските на стената отляво и еднооката видеокамера срещу себе си. Гласът на човека зад нея бе приятен, мек и ясен. Завъртете се, моля. Докато изпълняваше указанията му, тя се опита да наруши напрегнатото мълчание. Така добре ли е? Да, спокойно. Обаче беше напрегната, и то именно понеже полагаше усилия да демонстрира самообладание. И не защото й липсваше опит в подобни сесии, нищо подобно. Лени, или Олена Гюшева, както бе записано в овехтялата й лична карта, на която бе залепена, като за подигравка, една ужасна нейна снимка от времето, когато бе на двайсет и четири, често бе заставала пред камерата и в повечето случаи дори с още по-малко дрехи. Вината беше на Карл, берлинският фотограф, който я бе измъкнал от родния й Киев, за да я доведе тук, в Ибиса. За трите години, в които бяха живели заедно, преди да я зареже, беше успял да я рекламира добре, беше й направил фантастична фотосесия, която Олена бе качила в уебстраницата си и я бе разпратила на всички испански и чуждестранни агенции, за които се предполагаше, че биха могли да проявят интерес към нея. В момента работеше като сервитьорка в една дискотека, но твърдо вярваше, че съдбата й ще се промени. Нямаше начин да не дойде ден, в който ще се захване да прави кино. Адриана, съквартирантката от Хондурас, гледаше на карти. Беше й предсказала: Ще имаш блестящо бъдеще, Лени! Повярвай ми, всеки път, като ти хвърлям карти, така излиза. Адриана бе нисичка, с мургава кожа и индиански черти. Бяха започнали заедно в дискотеката, но сега тя си бе намерила "сериозна работа" секретарка в туристическа агенция. Олена много я обичаше, защото бе общително и емоционално момиче. Жалко обаче, че беше толкова подозрителна. И не преставаше да я съветва. Олена я наричаше "мамче", въпреки че истинската й майка не бе полагала и наполовина толкова грижи за дъщеря си. Адриана често казваше, че за момичета като Олена град Ибиса представлява не остров, а ничия земя насред петте континента. "Познавам и други, които дойдоха тук, а скоро след това ненадейно и безследно изчезнаха. Повече никой няма да чуе за тях." И добавяше: "Свършват някъде в Азия или в някоя арабска страна.