Човечеството се дели на такива, които с радост се отправят вечер към постелята, и такива, които се боят да си легнат. Първите гледат на леглото си като на безопасно гнездо, докато вторите съзират заплаха в голотата на съня. За едните мигът на лягане предполага край на грижите, а за другите, напротив тъмнината събужда вихрушка от пагубни мисли и ако зависи от тях, биха спали през деня, като вампирите. Усещал ли си някога ужаса на нощта, стихията на кошмарите, мрака, който нашепва ледено във врата ти, че макар и да не знаеш още колко ти остава, ти си просто един осъден на смърт? Ала на следващата сутрин животът отново избухва с веселата си заблуда за вечност. Това е историята на една дълга нощ. Толкова дълга, че продължи няколко месеца. Макар че всичко започна в една ноемврийска вечер. Сутринта бе валял дъжд, примесен със сняг, но в този час небето представляваше суха оловносива плоскост. Студът се надигаше от надгробните плочи и коравата земя и като леден език облизваше глезените. По-възрастният гробар изтри скришом с ръкав влагата от носа си. Това беше последният покойник за деня, бъбреците го боляха въпреки пояса и му се щеше вече да свършва. На всичко отгоре беше едно от тия мръсни погребения, на които никой не ходи я дойдат трима-четирима, я не, тъжна работа, и за капак такъв ужасен ден, такава тъмница, такъв мраз. Безлюдните погребения и погребенията на деца бяха най-неприятни. Старият гробар си пое въздух и бутна ковчега отстрани, та да тръгне по водачите и да влезе правилно в нишата. Какъв студ, по дяволите! рече си вкочанен. Но на умрелите вътре със сигурност им е по-студено, добави той по навик. Погледна към младия си колега беше як като бик и се потеше и пръхтеше като говедо. Е, тоя тук няма никакви грижи, помисли си старецът с ненавист, докато самият той вече се чувстваше с единия крак в гроба. Старост нерадост. Постави ръце върху болните си бъбреци и се обърна към най-близкия опечален. Да привършваме ли? Въпросът остана без отговор онзи стоеше като вцепенен. Гробарят погледна въпросително към втория мъж, който се почувства задължен да направи нещо и разтърси леко ръката на вдовеца. Матиас… Матиас… А? Хората питат дали да привършват. Дали… какво? Да свършват ли поясни притеснено братовчедът на Рита. А, да, да. Матиас се помъчи да се съсредоточи върху това, което виждаше. Братовчедът потропваше с крака по земята, за да се стопли; гробарят здравеняк събираше инструментите, а другият замазваше с хоросан отвора на нишата. Мистрията стържеше по камъка. Тих, влудяващ звук. Погребалният агент се приближи към него и зашепна нещо неразбираемо; носеше някакви листове и химикалка, която пъхна експедитивно между пръстите му. Матиас предположи, че трябва да подпише, и драсна две ченгелчета там, където му сочеше нокътят на мъжа. Оказа се трудно, защото всичко му се струваше далечно, много далечно, в оттатъшния край на тъмен тунел, откъм погрешната страна на далекоглед. От това разстояние нишите му заприличаха на касетите за багаж на гарата. Рита щеше да се разсмее, ако ѝ го кажеше. Моите съболезнования, Матиас. Да, да. Беше чудесна жена. Да. Гробарите вече бяха изчезнали, а сега се разотиваха и останалите. Болногледачката. Братовчедът. Шефката на Рита от консултантската агенция. Притеснени, забързани. Копнеещи да се измъкнат час по-скоро от необятната ледена нощ, която се спускаше над вдовеца. Засрамени, че са толкова малко. "Ако знаех, щях сам да се обадя на хората, но този човек не приема помощ", оправдаваше се пътем братовчедът пред болногледачката: чувстваше се задължен да опази честта на семейството. Тогава никой от тях не знаеше, че повече няма да види Матиас. Но дори да знаеше, едва ли щеше да се разтревожи: мъката притежава отрицателен магнетичен заряд, тя е като магнит, който отблъсква, вместо да привлича. И ето ги там тримата, устремени почти тичешком към изхода в желанието си да напуснат възможно най-бързо това печално място. Матиас обаче не усещаше мъка. Не. В действителност не усещаше нищо.