Шлепът се плъзгаше по сивата река. Пелени от мъгла се надигаха от повърхността на водата и покриваха бреговете, пречейки на бледата дневна светлина да стигне до тях. Котвата, която според правилника бе вдигната един час преди да се зазори, трябваше отново да бъде спусната във водата, тъй като мракът си оставаше все тъй непроницаем. Орлеан постепенно се отдалечаваше, а течението на придошлата Лоара бързо увличаше тежкия плавателен съд. Въпреки че палубата бе изложена на поривите на вятъра, на борда се усещаше натрапчивата миризма на риба и сол. Освен няколкото бъчви с вино от Ансени, на кораба имаше и значително количество солена треска. Два силуета се очертаваха върху предната му част. Единият беше на член от екипажа с изопнати от напрежение черти той се взираше в мътната повърхност на водата. В лявата си ръка държеше тромба, подобна на онези, с които си служеха кочияшите на пощенските коли, за да предупреди в случай на опасност застаналия на руля собственик. Другият силует беше на младеж в черно облекло, с ботуши и триъгълна шапка в ръка. Въпреки младостта му, у него имаше нещо от монаха и от военния. С вдигнатата си глава, с отметнатата назад кестенява коса, с благородната си и някак нетърпелива осанка той приличаше на статуя, застинала на носа на кораба в напрегната неподвижност. Младежът се взираше с безизразни очи в издигащата се на левия бряг катедрала "Нотр Дам дьо Клери", която като вълнорез разсичаше белите облачета на бреговете и като че ли се стремеше да се приближи до Лоара. Този млад мъж, чиято волева стойка би впечатлила всеки друг освен моряка до него, се казваше Никола льо Флок. Той бе потънал в размисъл. Преди малко повече от година Никола се движеше по същия път, но в обратна посока, към Париж. Колко бързо бе станало всичко! Сега, на път към Бретан, той си припомняше събитията от последните два дни. Беше взел бързата пощенска кола за орлеан, където се надяваше да се качи на шлепа. По време на пътуването до Лоара не се случи нито един от онези впечатляващи инциденти, които обикновено разсейват скуката на пътуващите. Спътниците му, един свещеник и две възрастни двойки, през цялото време безмълвно го наблюдаваха. Никола, който обичаше да живее на открито, трудно понасяше прекалената им близост и смесицата от миризми в колата. Опита се да свали стъклото, но пет неодобрителни погледа бързо го разубедиха. Свещеникът дори се прекръсти, вероятно видял в подобна прищявка възможна проява на Лукавия. Младежът разбра намека и се сгуши в своя ъгъл, без да протестира. Скоро изпита ефекта на монотонното пътуване и се унесе. Сега, на шлепа, усещаше да го обзема същият унес вече не чуваше и не виждаше нищо. Наистина всичко се беше развило много бързо. След като бе изучавал хуманитарни науки в йезуитския колеж във Ван, Никола стана писар при един нотариус от Рен, у когото работеше, когато ненадейно неговият настойник, каноникът Льо Флок, го извика в Геранд. Там получи без излишни обяснения каквото щеше да му е необходимо за път чифт ботуши, няколко луидора и куп съвети и благословии. След това се сбогува със своя кръстник, маркиз Дьо Ранрьой, който му даде препоръчително писмо до парижкия магистрат г-н Дьо Сартин, негов близък приятел. Никола бе почувствал, че маркизът е едновременно развълнуван и смутен, и дори не успя да му каже да поздрави дъщеря си Изабел, негова приятелка от детинство, която малко преди това бе заминала за Нант при леля си Дьо Генуел. Младежът премина през старите крепостни стени на средновековния град със свито сърце и с някакво чувство на безпомощност и болка, подсилено от видимото вълнение на неговия настойник и от сърцераздирателните викове на Фин, прислужничката на каноника. Почти не беше на себе си по време на дългото пътуване по суша и по вода, което го водеше към новата му съдба. С приближаването към Париж се бе посъвзел. Но душата му и досега се свиваше при спомена за страха, който бе изпитал при пристигането си в столицата на кралството. Преди това Париж за него беше само точка върху картата на Франция, закачена на стената в класната стая на колежа във Ван. Замаян от шума и от движението в предградията, той се бе почувствал объркан и обезпокоен, когато видя пред себе си ширналото се поле, покрито с безброй вятърни мелници с размахани крила, напомнящи за покритите с пера гиганти от романа на Сервантес, който беше чел многократно. Слисаха го и дрипавите хора, които се тълпяха в близост до градската врата.